Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 126
Гийом Мюсо
Уважаеми господине,
Прочетох многобройните съобщения, които сте оставили на телефона ми, за да изразите желанието си да купите моя екземпляр на книгата на Том Бойд, чийто агент и приятел твърдите, че сте.
Освен че книгата не се продава, ви информирам, че я изгубих по време на полет от Сан Франциско до Рим и че до този момент не е предадена в бюрото за изгубени вещи на летище „Фиумичино“.
Моля ви да приемете искрените ми поздрави.
Първите пътници от полета на „Флай Италия“ от Берлин започнаха да слизат. Сред тях беше известният художник и дизайнер Лука Бартолети, който се връщаше от кратък престой в немската столица. Три дни, които беше прекарал в даване на интервюта по повод ретроспективна изложба, организирана от „Хамбургер Банхоф“ — музеят за съвременно изкуство в Берлин. Да види платната си, окачени до тези на Анди Уорхол и Ричард Лонг, беше като един вид ръкополагане: признание за труда на цял един живот.
Лука не се забави на изхода за багаж — мразеше да мъкне разни неща. В самолета едва беше докоснал подноса с храна, включващ салата с вкус на каучук, отвратителен омлет с макарони, опакован в целофан, и сладкиш с круши, твърд като камък.
Преди да отиде при колата си, той спря в „Да Винчи’с“ да хапне нещо. Кафенето скоро щеше да затваря, но собственикът се съгласи да приеме една последна поръчка. Лука поръча капучино и сандвич с моцарела, домати и италианска шунка. Настани се на бара, за да дочете статията в „Ла Република“, която беше започнал в самолета. Когато остави вестника, за да отпие от кафето, забеляза книгата в синя кожа, забравена малко преди това от пилота. Лука беше привърженик на буккросинга26. Той купуваше страшно много книги, но не запазваше нито една, предпочиташе да ги оставя на обществени места, за да могат и други хора да ги ползват. Отначало сметна, че романът е бил оставен нарочно, но никакъв етикет не беше залепен на корицата в уверение, че това е така.
Лука прелисти романа, докато отхапваше от сандвича си. Тъй като не се интересуваше особено от популярната литература, никога не беше чувал за Том Бойд, но остана разочарован, когато видя, че романът е непълен и че някой от читателите му беше използвал белите страници като фотоалбум.
Нахрани се и напусна кафенето с откритието си под мишница. На подземния паркинг намери стария „Ситроен DS“ кабрио, цвят бордо, който беше купил наскоро от една разпродажба. Остави книгата на дясната седалка и потегли към югозападната част на града.
Лука живееше зад площад „Санта Мария“, на последния етаж в една сграда, боядисана в охра, в живописния, пъстроцветен квартал „Трастевере“. Имаше голям апартамент, който беше превърнал в ателие. Още щом влезе в антрето, сурова светлина — тази, от която се нуждаеше, когато създаваше картините си — заля стаята. Лука я намали. Липсата на мебели предполагаше, че никой не живее в апартамента. В центъра на помещението имаше огромна камина, заобиколена от кръгли стъкла. Навсякъде имаше стативи, четки с различна големина, мечета и валяци за рисуване, кожарски стъргалки, пчеларски ножове и десетки бурканчета с бои. Но нямаше нито детско легло, нито библиотека, ни канапе, ни телевизор.
