Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 110

— Всеки път, когато някоя от твоите книги влезе в книжарниците, ти винаги казваш, че тя вече не ти принадлежи…

— Точно! Принадлежи на читателя, който продължава започнатото, като си присвоява персонажите и те започват да живеят в неговата глава. Понякога дори тълкува посвоему някои пасажи, като им придава смисъл, който в началото аз не съм, но това е част от играта!

Майло ме слушаше внимателно и едновременно с това драскаше в моя бележник.

Вярвах непоклатимо в тази теория. Винаги съм смятал, че една книга съществува истински само чрез връзката си с читателя. От момента, в който се бях научил да чета, винаги съм се стремял да проникна колкото се може по-дълбоко в имагинерния свят на романите, които ми харесваха, като натрупвах предварително хиляди хипотези. Винаги се мъчех да допълня автора, като продължавах в ума си историята на персонажите много след като бях затворил последната страница. Отвъд напечатаните думи въображението на читателя надхвърля текста и позволява на историята да съществува цялостно.

— Значи, ако добре съм разбрал, според теб писателят и читателят работят заедно, за да създадат имагинерния свят?

— Не съм го казал аз, Майло, а Умберто Еко! Жан-Пол Сартр! — отвърнах аз и му подадох отворената книга, в която бях подчертал следното изречение: „Четенето представлява щедро споразумение между автора и читателя; всеки се доверява и разчита на другия.“

— А по-конкретно?

— По-конкретно, ще започна да пиша новия ми роман, но едва когато първите читатели го открият, само тогава имагинерният свят ще придобие плътност и Били ще изчезне от действителния свят, за да си върне живота, който си е неин във фикцията.

— В такъв случай нямаме никакво време за губене — каза той и застана пред екрана на компютъра. — Трябва на всяка цена да намеря последната дефектна книга, това е единственият начин да поддържаме Били жива достатъчно дълго, за да ти дадем време да напишеш нов роман.

Свърза се със сайта на „Мексикана Еърлайнс“.

— Има полет за Лос Анджелес след два часа. Като тръгна сега, вечерта ще съм в „Макартър Парк“.

— Какво ще правиш там?

— Ако смяташ да водиш Били в Париж, ще й трябва много бързо фалшив паспорт. Запазил съм някои контакти, които ще могат да ни бъдат полезни…

— А колата ти?

Той отвори дисагите си и извади няколко пачки банкноти, които раздели на две равни части.

— Един служител на Йошида Мицуко дойде да я вземе тази сутрин. Това е всичко, което успях да получа, но то ще ни помогне да издържим няколко седмици.

— А после ще остържем всички чекмеджета.

— Като прибавиш и данъците, ще сме потънали в дългове поне за следващите двадесет години…

— Това беше забравил да ми го споменеш, а?

— Опитах се да не правя ситуацията още по-драматична:

— Ще се опитаме да спасим един живот, а това е най-благородното нещо, нали?

— Убеден съм — отговори той, — но дали това момиче, Били, си струва труда?

— Мисля, че е една от нас — казах, като подбирах думите си. — Мисля, че би могла да е част от нашето „семейство“, това, което ние си избрахме: ти, Керъл и аз. Защото знам, че дълбоко в себе си не е много по-различна от нас: под черупката, с която се е покрила, тя е чувствителна и щедра. Голяма уста с чисто сърце, вече доста очукана от живота.