Читать «Границите на безкрая» онлайн - страница 29

Мисълта за полицейската сила в Хасадар само на няколко часа път не даваше мира на Майлс. Не беше ли време да ги извика преди кашата да е станала по-голяма? Но… ако трябваше да реши проблема със сила, защо графът не му разреши да дойде с въздушна кола? Майлс съжаляваше за двата дни, изгубени в път. Това му беше отнело предимството на изненадата, беше забавило пристигането му в долината Силви, беше му оставило възможност да затъне в съмнения. Беше ли ги предвидил графът? Какво знаеше той, което Майлс не знаеше? Какво би могъл да знае? По дяволите, защо това изпитание трябваше да бъде направено по-трудно, отколкото е? „Той иска аз да покажа колко съм умен — мислеше мрачно Майлс. — И което е още по-лошо, иска всички тук да видят, че съм умен.“ Майлс се молеше вместо това да не се покаже абсолютен глупак.

— Много добре, говорител Карал. Направил си всичко възможно за днес. Почивай през нощта. Извикай и хората си да почиват. Едва ли ще можете да намерите нещо по тъмно.

Пим измъкна скенера си, очевидно готов да тръгне да търси, но Майлс му махна с ръка да го прибере.

Карал, който не се нуждаеше от допълнително подканяне, изпрати Алекс да съобщи на другите, че търсенето се прекратява, и предпазливо се отдалечи от Майлс. Дали Майлс го беше озадачил толкова, колкото той беше озадачил него? Намусен, Майлс се надяваше, че е така.

След вечеря започнаха да идват мъжете: роднини на Карал, старейшини на долината Силви. Някои очевидно идваха редовно да слушат вечерните новини по радиото на Карал. Твърде много имена и Майлс не трябваше да забрави нито едно. Пристигна група задъхани пътуващи музиканти с домашно изработени инструменти. Беше ясно, че не са пропуснали по пътя си нито една голяма веселба в долината Силви. Според Майлс тази тук с всяка изминала минута все повече заприличваше на погребение.

Музикантите застанаха в средата на двора и засвириха. Щабквартирата на Майлс на верандата вече приличаше на аристократична театрална ложа. Трудно беше да се присъедини към музикантите, когато публиката толкова внимателно го наблюдаваше. Някои песни бяха сериозни, други, доста сериозни в началото, после ставаха весели.

Но една натрапчиво хубава песен… една жалба за изгубена любов… направи силно впечатление на Майлс. Елена… Старата болка се превърна в меланхолия — сладка и далечна. Песента беше като някакъв лек, създаваше усещане, че някой незабелязано го е излекувал от тази болка. Майлс едва не спря певците в този момент, когато всичко беше толкова съвършено, но се страхуваше да не си помислят, че е недоволен. След песента Майлс остана тих и вглъбен в сгъстяващия се мрак, почти глух за следващата песен.

Събраните следобед дърва вече догаряха. Майлс се страхуваше, че мама Карал и роднините й очакват той самичък да се справи с планините от лакомства.

Наведе се над перилата и погледна надолу. Дебелия Нини беше заобиколен от приятели. Рояк девойки се бяха струпали около него, галеха го, решеха го, вплитаха цветя и панделки в гривата и опашката му, хранеха го или просто допираха бузи до топлата му копринена кожа. Нини стоеше с полузатворени очи, самодоволен и сдържан.