Читать «Границите на безкрая» онлайн - страница 17

— О, момиче… — отвърна неохотно Карал, — постъпила си глупаво… — Той разтревожено загледа конниците. Беше оплешивял, шестдесетинагодишен, сух и изтощен. Лявата му ръка завършваше с чукан. Още един ветеран.

— Говорител Сърдж Карал — започна строго Майлс. — Идвам от името на граф Воркосиган. Възложено ми е да разследвам престъплението, докладвано от Хара Ксърик пред съда на графа, а именно убийството на нейното пеленаче, момиченцето Рейна. Като говорител на долината Силви ти си длъжен и от теб се иска да ми помогнеш във всичко, отнасящо се до графската справедливост.

След това Майлс изостави предписаните формалности и каза онова, което смяташе за необходимо. Не продължи дълго. Бързо свърши и зачака. Дебелия Нини изцвили. Сребърнокафявото знаме тихо се развяваше от повяващия планински вятър.

— Областният съдия го нямаше — допълни Хара, — но графът беше там.

Карал гледаше пребледнял. После с усилие се овладя, съсредоточи се и се поклони.

— Кой… кой сте вие, господарю?

— Лорд Майлс Воркосиган.

Карал безмълвно движеше устни. Майлс не можеше да чете движението на устните, но беше съвсем сигурен, че казва нещо от рода на „О, по дяволите“.

— Мъжът в ливреята е моят сержант Пим, а другият е лекар-следовател, лейтенант Дий от Имперската служба.

— Вие сте син на моя господар, графа? — изкряка Карал.

— Точно той и единственият. — На Майлс неочаквано му опротивя позирането. Сигурно вече бе постигнал желаното впечатление. Той слезе от Нини. Карал проследи с очи тялото му. „Да, нисък съм. Но почакай да видиш какво мога!“

— Може ли да напоим конете си от твоето корито? — Майлс хвана юздата на Нини и тръгна към коритото.

— Хм, то е за хора, господарю — отвърна Карал. — Само минутка да донеса ведро. — Той повдигна торбестите си панталони и изтича в колибата. Последва минута неловка тишина, после се чу тихият глас на Карал:

— Къде си сложил ведрото за козата, Зед?

Последва лек, младежки глас:

— Зад дървата, татко. — Гласовете притихнаха. Карал се върна с очукано алуминиево ведро, остави го до коритото, измъкна един дървен чеп и от дупката се изви дъга от бистра вода и напълни коритото. Дебелия Нини потрепна с уши и зарови голямата си глава в Майлс, като остави по дрехите му червени и бели конски косми и едва не го събори. Карал погледна коня и се усмихна, след това очите му се спряха на собственика на коня и усмивката му угасна. Докато Дебелия Нини пиеше, Майлс видя източника на втория глас — едно приблизително дванадесетгодишно момче.

Карал им помогна да завържат конете. Майлс остави Пим да ги разседлава и последва Карал в колибата. Хара се залепи за Майлс като лепенка. Доктор Дий извади медицинските си инструменти и уморено ги последва. Ботушите на Майлс скърцаха силно и неравномерно по дъските на пода.

— Жена ми ще се върне по пладне — каза Карал и закрачи неуверено из стаята. Майлс и Дий седнаха на пейката, а Хара се сви на пода до огнището и обхвана с ръце коленете си. — Аз… ще направя чай, господарю. — Той изтича навън да напълни едно котле с вода от коритото преди Майлс да успее да каже: „Не, благодаря.“ Всъщност по-добре беше да го остави да се успокои с обичайни за него занимания. Тогава може би щеше да може да разбере колко от напрежението му се дължи на нерви и колко… може би… на чувство за вина. Когато Карал се върна и сложи котлето на огнището, вече се контролираше значително по-добре. Майлс реши да започне.