Читать «Границите на безкрая» онлайн - страница 117

Оливър се намръщи.

— Роднина, а? — И се почеса по носа с дебелия си пръст. — Може и да е вярно. Но няма да имаш никаква полза от това.

— Аз… — Майлс преглътна. — Просто искам да го намеря.

— Добре, ела. — Оливър с пъшкане се изправи и без да се обърне, тръгна тежко.

Майлс закуцука подир него.

— При него ли ме водиш?

Оливър не отговори. Минаха покрай хората, налягали на постелките. Един мъж изруга, друг плю. Останалите не им обърнаха внимание.

На последната постелка с гръб към тях лежеше свит мъж. Оливър спря и сложи юмруци на кръста си.

— Това ли е полковникът? — прошепна Майлс.

— Не, момче — изсумтя Оливър. — Това са останките на полковника.

Разтревожен, Майлс коленичи до легналия и с облекчение разбра, че Оливър се е изразил поетично. Полковникът дишаше.

— Полковник Тримонт? Сър?

Сърцето му се сви. Тримонт едва дишаше. Лежеше неподвижен, отворените му очи бяха празни. Дори не трепнаха. Беше слаб, по-слаб и от Сюгър. Майлс сравни брадата, формата на ухото със спомена от холовидео-образа. Останки от лице, подобно на руините на крепостта Фалоу Кор. Нужна беше почти археологическа проницателност, за да се установи връзката между минало и настояще.

Беше облечен, чашата му стоеше права до главата, но калта около постелката беше рядка, разпенена, миришеща. Майлс разбра, че е от урината. Лактите на Тримонт бяха с рани от дълго лежане, от протриване. Влажните петна върху сивия панталон подсказваха за по-големи и по-ужасни рани върху костеливите бедра.

„Все пак някой се грижи за него — помисли си Майлс — иначе щеше да изглежда още по-зле.“

Босите крака на Оливър изжвакаха в калта. Той коленичи до Майлс, измъкна изпод еластичния колан на панталоните си голямо парче плъхово блокче, отчупи малко с дебелите си пръсти и го бутна между устните на Тримонт.

— Яж — прошепна Оливър. Устните едва помръднаха. Трохите паднаха на постелката. Оливър отново опита, усети, че Майлс го гледа, и напъха останалата част от блокчето в панталоните си с нечленоразделно сумтене.

— Беше ли… беше ли ранен полковник Тримонт при превземането на Фалоу Кор? — попита Майлс.

Оливър поклати глава.

— Фалоу Кор не беше превзет, момче.

— Но в съобщението се казваше, че е превзет на 6-и октомври и…

— Фалоу Кор падна на 5-и октомври. Крепостта беше предадена. — Оливър се обърна и тръгна назад преди напрегнатото му лице да изрази някаква емоция.

Майлс коленичи в калта и почака дишането му да се успокои.

Така. Значи ето какво бе станало.

Беше ли това краят на неговото търсене?

* * *

Искаше му се да се разхожда и да мисли, но ходенето все още му причиняваше болка. Майлс се отдалечи с накуцване, като внимаваше да не навлезе в територията на някоя по-голяма група. После седна, а след това легна в калта със сложени зад главата ръце и загледа перлената светлина на купола, който ги захлупваще като капак.

Разглеждаше възможностите си: една, две, три. Внимателно ги анализираше. Не продължи дълго.

„Нали уж не вярваше, че има добри и лоши момчета?“ Когато дойде тук, Майлс беше категоризирал емоциите си заради собствената си защита, но сега чувстваше, че грижливо култивираната безпристрастност му се изплъзва. Беше започнал да мрази този купол по свой, личен начин. Естетически елегантен, с форма съвършено отговаряща на неговата функция, чудо на строителната техника… превърнат в инструмент за мъчение.