Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 9

Когато Кривата перка най-сетне докуца до леговището, вече беше съвсем късно. С един замах на могъщата си лапа мечката бе смазала черепа на малкото моржче и бе почнала да го разкъсва. Затова идването на моржицата така я разгневи. Мечката се изправи, затиснала с две лапи плячката си. Но Кривата перка не се уплаши, а продължи да пълзи срещу нея с надигната глава, проточила заплашително дългите бивни. Жалкото й мучене внезапно преля в грозен предизвикателен рев, в призив за бой, за жестока разправа, за отмъщение.

За миг мечката и моржицата се изправиха една срещу друга, настръхнали и озверени. Две майки. И двете, уви, еднакво прави. После мечката отстъпи, не устоя пред отчаяната ярост на злочестата моржица и повлече със зъби окървавената жертва. Кривата перка опита да я настигне, но не успя. Къде можеше да се мери с този несравним бегач по ледовете? Изостана, отпусна глава и заскимтя.

Мечката продължаваше да бяга навътре в сушата, помъкнала плячката си, като бележеше пътя си с алени капки. Подире й подтичваше мечето, развеселено, почувствувало радостта на майка си.

Моржицата остана сама… Сама сред целия свят!

Върху снега продължаваха да горят зловещите алени петна — единственият спомен от нещастното моржче.

Внезапно лъхна ветрец, усили се, зафуча, награби снега от наветите преспи и го пое нагоре. Небето се замрежи в гъст снежен прахуляк, през който надничаше луната — чудовищно кърваво око, вторачено от глъбините на безкрая, безразлично към всяко страдание.

А злочестата майка долу, сред нащърбените тороси, продължаваше да скимти тихо върху окървавения сняг, забравила и себе си, и целия свят. От тъмните й очи капеха едри сълзи, които замръзваха мигновено по страните й в тънки заледени струйки.

6

Каам се събуди. Нещо бе станало. Но какво? В ярангата5 беше все тъй тъмно. Под натрупаните кожи се чуваше дишането на децата и на жена му, заглушавано от свирещото похрипване на бащините му дробове.

Той усети, че трепери. Адски студ! Никаква кожа не може да стопли човека, ако стомахът му е празен, ако не го е натъпкал до насита с моржово месо. А семейството му гладуваше вече цяла луна, откак напусна родното заселище, прогонено от злите духове. На брега останаха десет яранги, пълни с мъртъвци. Никой, дори старият шаман, баща му, не бе запомнил такъв мор. Така и не разбраха от какво загина племето. Обичаят забранява да се влиза в яранга, в която се е вселил дух на болест. Никой не влиза, никой не излиза, докато се изсели духът или докато измори хората. Нищо не помогна. По цели часове шаманът биеше моржовото дайре да прогони духовете, мълвеше неразбираеми заклинания — напразно. А когато и последната яранга затихна, баща му каза да се махат оттам. Много беше разгневен Келе. Побягнаха така, сякаш морето бе излязло извън бреговете, си и се бе втурнало по петите им. Пък и какво ли можеха да вземат върху една нарта — кожите на ярангата, сечивата, оръжията и един замразен морж. Вървяха, вървяха и когато помислиха, че злия Келе е загубил дирите им, разпънаха кожите на ярангата.