Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 8

Както стоеше утихнало, притиснато към крака на майка си, мечето усети как някакво косъмче от майчиния кожух погъделичка носа му. То замахна с лапичка да се почеше.

В следния миг тюленката се метна в дупката. Разочарована, побесняла от глад, мечката притича, готова да я последва, но спря разколебана. Нямаше смисъл. Не би могла да я открие във водата, в нейната стихия. По-добре да я изчака тук, на брега. Опитът й подсказваше ясно — тюленът все трябваше да излезе, да поеме въздух.

Минутите минаваха бавно, непоносимо бавно. Мечката стоеше на ледения бряг, готова за скок. Тя знаеше, тюленът ще изплува мигновено, колкото да вдъхне въздух, и ще се скрие. В този миг тя трябваше да се стовари отгоре му.

Белязаната тюленка още не се показваше. Мечката заръмжа недоволно, запристъпва от крак на крак. Стомахът, този безпощаден тиранин, я подканяше нетърпеливо с болезнени, мъчителни спазми. Трябваше да го напълни! Трябваше! За да живее тя, за да даде мляко, за да даде живот и на безпомощното рошаво кълбенце, което скимтеше до нея.

А мечето, глупаво и неразбиращо, я питаше с очи какво още чакат тук, при това страшно, мокро нещо, което се надигаше отдолу и му се заканваше, посягаше да го пипне в лепкавата си прегръдка и да напълни дробовете му. Какво чакат тук, защо не се прибират в своя хубав топъл свят?

Мечката най-сетне се надигна. Никой тюлен не би издържал тъй дълго под вода. Тя изръмжа недоволно и подкара мечето пред себе си.

Трябваше да стигнат до незамръзнало море. Там все щеше да намери нещо — я морж, я тюлен, я някой изхвърлен труп на кит. Неведнъж се бе опасявала така от гладна смърт.

Двамата отново поеха на път, тъй самотни, сякаш единствените живи същества в цялата вселена. На път — за храна, за живот — напред, откъдето долиташе шумът на прибоя.

В сухия безмирисен въздух над снеговете почна да се просмуква солената влага на океана, наситена с дъх на водорасли и риба. И ето, сред ледената грамада се мярна брегът, наяден, оглозган от бурите, заливан от водните пръски, които се свличаха обратно към морето и застиваха по пътя си в приказни сталактити, в блестящи ледени водопадчета, в разлети загладени стъпала.

В този миг майката улови миризмата на морж. Козината й настръхна, черната устна оголи пожълтелите зъби в зле сподавено изръмжаване. Наежи се и мечето, спря, изви гръбнак. Мечката пропълзя върху съседния блок и прикрита зад него, надзърна към морето. На двеста-триста метра пред нея лежеше моржче, неподвижно, сгушено в сянката на една ледена могилка, на пръв поглед невидимо. Само острото око на опитната мечка можа да го забележи. Тя се хлъзна надолу и полетя върху му. Моржчето изпищя в ужас.

Кривата перка чу този писък и сърцето й изстина. В някакво невероятно свръхусилие, в див порив на майчина любов, удесеторил пъргавината на всичките й мускули, тя се хвърли на брега и запълзя с болезненото куцукане на сакатата става към детето си. Уви! Излишен опит за саможертва. Тя знаеше. На сухо не би могла да се справи с пъргавото зъбато чудовище. Всичко беше напразно. Страшното беше дошло. Тя нямаше сили да го предотврати. И все пак — трябваше да опита, да се пребори в тази безсмислена самоубийствена схватка. За нея нямаше друг избор — там лежеше детето й, всичко, което имаше, целият свят. За него би се сражавала не с една мечка — а със сто, с хиляда, с всички мечки от ледената пустиня.