Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 11

Там е празник — помисли си Каам. — Горният народ посреща майка му. Затова е запалил кладите си. И колко много пламъци! Толкова ли се радват на нейното идване?

Внезапно светещата драперия се сгърчи, изчезна. Стопи се в бездънната глъбина на небето.

Каам извади ножа и наряза дрехите на покойницата. Остави я там, където я намери. Така неговото племе погребваше мъртъвците си. После се обърна и пое към ярангата. Очите му бяха сухи, но сърцето се късаше от жал. Знаеше, че тя беше щастлива. Знаеше, че се бе отървала от страданията и все пак… Всяка раздяла къса сърцето. Тъй и майката плаче и се радва едновременно, когато праща омъжената си дъщеря в далечно селище.

Няколко падащи звезди раздраха черния небосвод. Каам задържа погледа си в техните светливи дири. Празникът беше свършил. Горните хора изхвърляха изгорелите светилници.

Той се прибра, измъкна байдарката си, взе пушката, харпуна с ремъка и тюленовите мехури и тръгна към морето. Не се обади никому. Сигурен беше, че баща му няма да го пусне. Никой ловец не излиза на лов поне една луна, след като е умрял някой от семейството му. Иначе злият дух Келе ще се разсърди. Старият шаман не би се решил да го дразни. Би предпочел смъртта.

Но Каам не мислеше като него. Ако отидеше на лов, Келе можеше да го накаже. Вярно, можеше и да го погуби, но само него. Ако ли останеше, всички щяха да загинат от глад — децата, жената, баща му. И той с тях.

Келе и без туй беше разгневен. Измори племето им, прогони ги от богатия залив, остави ги без храна посред зима.

Каам се ослуша. Стори му се, че дочу далечен рев на морж. Сърцето му заби ускорено. Морж — толкова месо! Той забърза, прегънат под тежестта на кожената байдарка и на оръжията, обезсилен от глад. Ако намереше месо, щеше да се върне, да даде живот на близките си. Не намереше ли, тогава по-добре да не се прибира! Не би издържал да гледа как децата му предъвкват сухите моржови ремъци, как умират пред очите му, изсмукани от безпощадните духове на глада.

Духовете на глада! Все те!

Каква беше тая орис? Цял живот ли щеше да се бори с тях? Нямаше ли някога да се омилостивят, да се махнат?