Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 7

5

Бялата мечка и детето й се мъкнеха през ледените полета, неспокойни и забързани. От време на време малкото спираше и с тихо скимтене молеше майка си да се върне. Щом го накърмеше, мечката се надигаше нетърпеливо, избутваше го с глава и пак поемаше напред. Стомахът й се превиваше от глад, празните черва се усукваха в болезнени спазми.

И такъв студ!

Дъхът им замръзваше мигновено, превърнат в ледени иглички, които шумоляха с тихо звънтене.

Наоколо лежеше величествена и безмълвна полярната нощ. Върху бездънното черно небе мъждукаше като златна мъгла Млечният път, сред който грееше луната — далечна, студена и в същото време някак необяснимо близка. Тя лееше спокойно своя седефен блясък, под който целият свят сияеше като вътрешността на огромна раковина — и далечното море, и натрупаните ледове, и наветите къдрави преспи. Тук-там се надигаха единични базалтови грамади, може би върхове на невисоки възвишения, може би самотни островчета сред морето, от чиито неравни стъпала висяха в причудливи дантели снежните навеи. Ледена пустош, мъртва, безконечна! И самотни скали, които хвърлят дълги сини сенки. В тая сурова, угнетяваща тишина се долавяше само триенето на ледения пояс. С настъпващия прилив морето надигаше кристалната си броня, сковано от мощната й прегръдка, и въздишаше с болезнени стонове.

Изведнъж мечката се закова на място, обърна се рязко и даде знак на мечето да замълчи. Носът й се размърда възбудено, надушил наблизо тюлен. После тя запълзя напред, уловила като пътеводна нишка възбуждащия мирис. Прокрадваше се десетина крачки с провлечени дебнещи стъпки, неочаквано леки и безшумни за огромното й, привидно тромаво туловище, спираше се и се взираше напред, като душеше нетърпеливо въздуха. Заразено от нейната възбуда, мечето я следваше настръхнало.

Прибежките на мечката ставаха все по-кратки. Все по-често се изправяше тя и оглеждаше неравното поле, безредно отрупано с гигантски ледени отломъци.

Когато го видя, до тюлена оставаха не повече от двадесет метра. Животното се бе притаило в сянката на една изправена ледена плоча. Беше една млада самка, белязана с три струпясали рани на врата, жесток спомен от зъбите на мечка или косатка. Тюленката още не бе подушила идващия враг, коварният ветрец лъхаше срещу него, не бе го видяла с късогледите си очи, не бе чула и предпазливите му стъпки. И все пак беше неспокойна. Имаше нещо подозрително. Отсреща онова бяло петно, неподвижно като ледена буца, преди малко липсваше. Как изникна тъй внезапно?

Все по-добре е до отвора, по-сигурно! Белязаната тюленка нагъна тромавото си тяло като огромен черен червей и се наведе над своя отдушник. Цяла зима търпеливо, ден след ден, тя бе чупила леда, бе го огризвала със зъби, бе запазила сред дебелата ледена кора едно незамръзнало кладенче, едно свое море, не по-голямо от два квадратни метра, което се надигаше и спадаше ритмично, сякаш дишаше. Този отдушник значеше всичко за нея. Без него беше обречена на гибел — би загинала от глад, биха я разкъсали мечките.