Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 10

Не се разболяха. Види се, измамили бяха духовете. Но храната скоро свърши. За зимата им бяха нужни поне три моржа, а те донесоха само един. При това не познаваха новата местност. Не знаеха къде могат да намерят тюленови отдушници. Месото се свърши скоро, свърши и маста за екки — лоения светилник. А екки свети и топли. Без него светът е лош, черен, омразен. Че има ли нещо по-страшно от дом без огън?

Вчера заклаха първото куче. И защо ли? Храна ли е за мръзнещи хора жилавото месо на един мършав пес? Малко месо — голяма загуба! Закъде е ловец без кучешки впряг? Как ще стигне пръснатите тюленови отдушници, моржовите лежбища, как ще докара убития дивеч?

Не! Не биваше така! Трябваше да излезе на лов. Нищо, че още е мразовита зима. С месото на кучетата щяха да издържат малко. А после? Не случайно майка му снощи спомена, че иска да си ходи от тоя свят, че се е изморила да живее, че й се ще да си отдъхне при горните хора, при майка си и при сестрите си. А не беше изморена тя. Яка, издръжлива. Можеше да живее. Друго целеше тя — да се махне, да не яде храната им, да остане за тях, за по-младите.

Каам се ослуша. Защо не чуваше нейното дишане?

Той опипа мястото й с ръка. Празно! Пръстите му докоснаха някакви ледени късчета. Приближи едно до носа си. Моржово месо! Месо. Как бе оцеляло?

Тревожно предчувствие стисна гърлото му. Той облече набързо еленовия кожух, затегна тюленовия пояс. Нахлупи пухкавата гугла от малко тюленче и излезе вън. Сгушени в своите дупки в снега, кучетата го посрещнаха с тихо скимтене. Но не се подадоха. И те вече бяха изгубили надежда.

Каам не ги погледна, а тръгна направо по криволичещата броеница на човешките стъпки върху последния сняг. Намери я недалеч. Дотук бяха стигнали силите й. Беше се свила в снега и гледаше с доволна усмивка към ярангата си.

Със схванато от ужас сърце Каам я побутна по рамото, но тоз час отдръпна ръката си. Все едно, че докосна ледена буца. Старата вече бе отишла там, горе, закъдето се тъкмеше.

Каам стисна устни. Стори му се, че ще извика, ще изкрещи, ще завие от мъка. А не биваше. Според обичая, трябваше да се радва. Майка му се бе отървала от земните мъки, беше щастлива там, при горните хора. Трябваше и той, като добър син, да се радва, а защо скръбта така задавяше дробовете му, защо стягаше гърдите му?

Значи тъй, значи отдавна тя бе решила, бе крила месото, което й се полагаше, за да го запази за тях! Оставила им го бе. И сега го гледаше отгоре с майчините си очи. Очи — звезди.

Той вдигна глава.

Изведнъж ей тъй, като с един замах, върху черното небе пламна полярното сияние, от хоризонт до хоризонт се проточи огнена дъга. Над света плисна някакъв прилив от безплътна лава. По ледените натрупи заиграха опалови сияния, навеите заискриха с елмазени купчинки. Цялата арктическа природа оживя, надигна се в своята вълшебна премяна. В следния миг всичко помръкна, сякаш невидим великан заля лумналия пожар с океан от мрак. Звездите засияха по-ярко, по-блестяща се надигна месечината. Високо в зенита, като закована в черното нищо, мигаше Полярната звезда, Побития кол, а наоколо й се въртеше небесният свод. Съзвездие подир съзвездие обикаляха като привързани край нея и отмерваха незабележимите денонощия, отмерваха неизмеримото време. После чудният огън отново избухна и изтъка гигантска завеса от бисерни ресни, по които от край до край пробягваха огнени вълни. Ресните трептяха, меняха багрите си, преливаха една в друга и сякаш шумоляха като истински кристални ресни. Над стихналия свят звучеше чудна музика, звучеше нечутата симфония на светлината.