Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 6

Нарвалите налапваха стотици, хиляди риби, ала на мястото на всяка жертва изплуваха хиляди нови, цели водопади, наводнения, неудържими порои от просветващи люспи.

Нарвалите отдавна бяха заситили глада си — нима можеше да остане някой гладен в тази жива река, — но продължаваха да се реят из рибния пасаж възбудени, опиянени от безподобното изобилие, от мощта си да сеят смърт, и в същото време слисани, объркани от неуязвимостта на кипящия живот, който продължаваше да се стича към юг, към размножението, сякаш не усетил смъртта.

Огряна от лунната светлина, проблясвайки в белезникави сияния, водната повърхност изглеждаше като трептяща седефена ципа. Луната продължаваше да лее хладния си светлик, а въздухът беше тъй прозрачен, че се виждаха понесените от течението ледени блокове, а зад тях, отвъд хоризонта, се белееха острите куполи на заснежените острови.

Най-сетне нарвалите изплувваха, уморени от лова, отпускаха се над вълните, тяло до тяло, заспиваха.

Сити кореми и покой!

Какво повече можеха да желаят?

Само Острозъбия не спеше. Нямаше право. Беше водач, длъжен да бди за цялото стадо. Той се полюшваше върху вълните, които пролазваха по широкия му гръб с тих плисък, и едва помръдваше плавници.

Изведнъж някакъв особен звук докосна слуха му. Острозъбия нямаше време да проверява. Трепна и протръби под вода за спокойствие. Какъвто и да беше врагът, първо щеше да се срещне с него, да изпита острието на бивена му.

Надигнала се коварно от зловещата бездна, от която никой нарвал не се е връщал, полярната акула връхлетя върху едно малко, което случайно се бе отлъчило от майка си. Този път тревогата бе закъсняла. Акулата ги бе измамила. Тя захапа жертвата си и я отвлече в дълбините.

Водачът улови в живия си ехолот4 огромното осемметрово чудовище, спусна се подире му стремглаво, следван от най-буйните самци. Настигна го, стовари се отгоре му и с рязък замах разпра гърба му с острия си зъб. Но акулата, сякаш не усетила нищо, плясна по-силно с кривата си опашка и задълба в бездната.

Острозъбия изостана. Въздухът му се свършваше. Водните маси натискаха непоносимо гърдите му. Той обърна нагоре, подхвърли се над вълните и задиша лакомо. Изплуваха от дълбините и другарите му.

Херинговият пасаж беше отминал отдавна по своя неотменим път, преследван от неизброимите множества гриндове — черни делфини, които пръхтяха и ниреха шумно.

Нарвалското стадо отново задряма. Само една майка продължаваше да се гмурка и да вика с премалял глас рожбата си, която никога вече нямаше да се върне.