Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 5

А това?

Ясно! Ракът пустинник бе забързал за пиршеството и охлювената му къщурка подрънкваше припряно върху мидените черупки, които се захлупваха една след друга по пътя му. Нейде отдалече долитаха безредните подвиквания на многобройно стадо нарвали. А над всичко, заляло другите звуци на морето, се носеше ритмичното, непреставащо като пулса на живо същество, простенване на ледения покрив, който се повдигаше и отпускаше от дългите мъртви вълни.

Моржицата довършваше обяда си.

Още няколко миди — и щеше да изплува горе, да допълзи към детето си. То щеше да я посрещне с нетърпеливото си скимтене, щеше да потърси млякото й, щеше да се сгуши до тялото й и да засуче.

Щяха пак да бъдат заедно…

От блаженство майката притвори очи.

Заедно, притиснати една до друга, сред хилядите дебнещи опасности, сред ужаса на кървавата битка на живота.

Заедно…

4

Стихващият вятър отвя към север последните облачни парцали, като издърпана завеса пред черното теменужено небе, наръсено със златните песъчинки на звездните рояци. Изплува и луната сред разкошен резедав ореол. Звездите побледняха срамливо, засенчени от нейния блясък. Сега тя беше единствена, неоспорима владетелка на замръзналия свят през дългата полярна нощ. Светлината й бликаше в призрачни струи, заливаше осеяното с ледени грамади поле, свличаше се по лъсналите отломки на струпаните тороси и се изливаше като пламнало масло върху неспокойната морска повърхност. Ту тук, ту там се възземаше воден гребен, издуваше се разискрен и се пукваше. Кипналото бяло гребенче в миг изплиташе дантела от пяна, въздушна, мимолетна, която скоро се разпридаше в смолистото море без следа. Само вълните шумоляха. Те изплуваха нейде от черната неизвестност, нарастваха, плъзваха се край ледените брегове със звучно кънтене и потъваха нататък, в далечината, в другата черна неизвестност.

Внезапно откъм морето долетяха безредни ревове, шумни плясъци — и скоро водната повърхност закипя от доплувалото стадо нарвали.

Толкова много! Стотици неспокойни бели тела: мъжкари с по един източен напред, усукан зъб, беззъби женски и тъмни игриви малки. Размесени безредно, те изплуваха шумно, поемаха въздух и отново се гмурваха в дълбините.

Пред всички се носеше Острозъбия — водачът, въоръжен с най-дългия и най-острия бивен в цялото стадо. Той беше открил пасаж херинги, едно грандиозно рибено преселение. Милиони, милиарди охранени риби — безкрайни облаци неудържим живот — се източваха на юг, за да хвърлят хайвера си там някъде, по скалистото дъно в плитчините, подчинени на непреодолимите природни закони. Никой не можеше да ги отклони от целта им — нито нарвалите, нито белухите, нито акулите, нито рибарските флотилии отвъд кръгозора, които се тъкмяха да препречат пътя им с коварните си мрежи. Инстинктът за продължение на живота, тази невероятна, понякога непонятна власт беше повела милиардите риби по определените им пътища и никаква сила не можеше да ги спре — непреодолима власт, предавана от херинга на херинга през цялата броеница на вековете.