Читать «Европолис: Битакът» онлайн - страница 3

— Съжалявам, но мониторингът ще потвърди, че не ви досаждам, а оплакването ви може да се прецени като клевета… госпожице, предвид употребената от вас обидна дума.

В този момент се смути и германката. Ала бързо й мина — практически мигновено.

— ЗЯПАШ ме! — изсъска тя. Отново не личеше на какъв език произнася фразата, персоналният преводач, дистанционен компонент на същата Евро-Машина, сегментът за обществени услуги, моментално анализираше словата й и те се изливаха в ушите на Фери като перфектен литературен унгарски. А дори и му спестяваха точните преводи на неприлични думи, автоматично замествайки ги с обществено приемливи такива. Ако киселата хубавица употреби пак неприлични изрази в рамките на няколко минути, Машината ще реагира и ще прати донесение в полицията на нравите. И тая глупава кифла ще получи известие за глоба заради мръсния си език…

— ПРОДЪЛЖАВАШ да ме зяпаш — мрачно каза през зъби дръпнатата гъска.

Фери отвори уста, за да й каже няколко подобаващи на поведението й евфемизма, но навреме се сети, че е тръгнал да върши не съвсем законен, но и не изрично забранен бизнес в Междусекторната зона, така че не е добре да се набива на очи на мониторинга. Затова геройски и съвсем по мъжки преглътна незаслужената обида и отвърна възможно най-възпитано:

— Извинете ме, нямах намерение да ви карам да се чувствате неудобно.

Изчака миг да чуе в отговор, че извинението се приема, но такъв не последва. Фери изсумтя и се обърна към прозореца.

Плъзгачът тъкмо бе потеглил. Пръстените преминаваха покрай стъклата с ускоряващо се темпо. Перонът и хората зад огражденията, боядисани в предупредително жълто и оранжево все по-стремително оставаха назад. Естествено, движението почти не се усещаше. Не като в някогашните влакове, в обслужването на които бе работил на младини бащата на Ференц…

Мотрисата ускоряваше, мяркаха се все по-бързо и по-размазано многоетажните надземни нива на гигаполисния сектор, издигнал се като ръкотворна планина от бетон, стомана и стъкло, но също така пуснал и корени от същите материали на много нива надолу под земята — не град, а уютна титанична къща, мегадом, отървал веднъж завинаги обитателите си от капризите на метеорологичното време. Под прозрачните стъклени и акрилни стрехи на този и всички други сектори на Европолис зеленееха паркове, шумяха пешеходни галерии, улици и площади, милиони прозорци отразяваха светлините на реклами, указатели и екрани за масово осведомяване и развлечение. Ала всичко това оставаше подир плъзгача все по-назад и мотрисата много скоро изхвърча от урбанизирания масив под открито небе. Стъклата моментално потъмняха, щадейки очите на пътниците от веселото ярко слънце. Ширнаха се афсидните¹ полета — привидно безкрайни редици от лъскаво-черни бионични механизми, напомнящи с дизайна си слънчогледи от пластмаса. Соларните им приемници следяха диска на слънцето, поемаха енергията му, а в стебло-корпусите им се извършваше изкуствена фотосинтеза с КПД над 76 процента, технологичен процес, с който Европа се гордееше и с осъществяването на който бе изпреварила целия останал свят. Ференц виждаше бяло-оранжевите електрокамионетки на поддръжката, проблясваха светлите петна на комбинезоните на техниците, грижещи се за машинните растения и инфраструктурата към тях.