Читать «Европолис: Битакът» онлайн

Любовта е възхитително явление. Тя е над материалните неща. Любовта е готова да живее в колиба и да се чувства там по-добре, отколкото в дворец — стига да е заедно с любимия или любимата. С това любовта е силна и прекрасна. Величава.

Доскоро Ференц — за приятелите просто Фери — бе убеден, че това е точно така. Но обстоятелствата леко се промениха и той внесе корекции в досегашното си мнение, а именно: любовта може да вирее в колиба, ала вехне в общински социален апартамент. Би повяхнала и в бляскав дворец, ако доходите ти са от социалните помощи, гарантирани с два часа дневно обществено-полезен труд, четири дни в седмицата, през законните три почивни — по желание, което обаче не води автоматично до преминаване в по-висока категория. Следователно, има изключения от правилото, че любовта нехае за материалното. Хае, хае, ох как хае само… особено когато е въплътена в толкова великолепна плът, каквато притежава Илона.

И тази плът иска мъничко повече комфорт, по дяволите. Има право, разбира се. И какъв е изводът? Правилно. Мъжът трябва да го осигури, въпреки равноправието на половете и въпреки преодолените сексистки предразсъдъци. ДЛЪЖЕН е. Иначе — сбогом любов, сбогом Илона.

Именно поради тази причина Фери си изпроси почивен ден през седмицата и рано-рано сутрин пое с туристическа раница към гарата, за да хване междусекторна мотриса-плъзгач. Пътьом се отби до евромаркета, откъдето се сдоби с четири компанела с лазерни екрани и светлинна клавиатура, по шестстотин евро парчето с включени в цената: данък общ доход, екоакциз за рециклиране, социален налог — (какво като и купувачът е на социални помощи? гражданите са длъжни да дават дължимото на държавата!), — както и още няколко такси. Кредитната карта на Фери олекна, образно казано, с две хиляди и четиристотин и двайсет евро — заради комисионната за обслужване на личната сметка и закупуването на стока, от която клиентът очевидно не се нуждаеше. Ференц прибра четирите компютъра в джобовете си и закрачи към гарата. Докато я наближаваше, се помъчи да се крие от камерите за наблюдение, а където нямаше как, си даваше по-безгрижен, но и съобразен с делника вид. За да го постигне, се постара да мисли за нещо друго. Съвсем естествено, насочи ума си към средството за придвижване, от което щеше да се възползва след броени минути…

Смътно си спомняше някогашните релсови влакове, беше твърде малък, когато премахнаха железопътния транспорт и го заместиха с по-модерно инженерно творение — плъзгачите. Старите влакове са използвали релси, имали са двигатели и колела, били са страшно тежки и опасни при високи скорости. Плъзгачите сами по себе си представляваха нещо като голяма куха релса, в кухината — пътнически салон. През двайсетина метра по трасето стояха железобетонни насочвачи с пръстени от стомана и бетон, с вградени задвижващи ролки и система от аварийни мрежи. Дългите шейсет и пет метра мотриси се промушваха през пръстените като конец през редица иглени уши, имаха във всеки момент минимум по две опорни точки и развиваха скорост от над четиристотин километра в час. При нужда спирачният участък не надхвърляше петдесет метра, но в такива екстрени ситуации се изпадаше много, много рядко — един от сегментите на Машината се грижеше перфектно за безопасното и точно до секунди движение. Ала именно заради вероятността да се наложи аварийно спиране, креслата в пътническия салон меко обхващаха всеки човек, а дебели меки колани го предпазваха от политане заради инерцията. Всичко е премислено от инженерите, а програмистите са заложили точни и надежди инструкции в Машината.