Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 208

— Прав си. И ако смятам да пътувам, по-добре е да го сторя, преди да е станало твърде късно. Дали дамите са все още будни? Ако са — хубаво ще е да ида и да им пожелая лека нощ. Това е най-малкото, което мога да сторя, като се има предвид, че всъщност трябва да се сбогувам с тях.

Саймън кимна и остана сам в кабинета, докато Кристофър отиде до синята всекидневна и пожела лека нощ на новата съпруга на дядо си и на сестра му. Нито една от тях не се усъмни, че той се сбогува с тях.

Кристофър се върна в кабинета. Лицето му имаше сериозно и загрижено изражение. Знаеше, че вече е дошъл часът за прощаване. Седнал зад бюрото си, Саймън също знаеше, че трябва да се сбогуват. Сърцето му се сви от болка.

Дългите пръсти на Кристофър разсеяно поглеждаха полираната повърхност и с помътняло лице, той се вгледа в уморените черти на човека зад бюрото.

— Дядо — поде колебливо той. — Не бих искал да заминавам при тези обстоятелства, но трябва да го сторя и то веднага. Хигинс вече ме чака в Ротингдийн и оттам ще отпътуваме за Довър.

Саймън, който вече беше овладял чувствата си, рече сприхаво:

— Ха! Не ме баламосвай, не съм бебе! Предполагам, че с Лети ще се справим отлично без теб. — Втренчил упорито поглед в плота на бюрото си, без да поглежда Кристофър, той нехайно продължи: — Като си помисля реално, така е най-добре. Ние с Лети сме младоженци, а не е хубаво когато един мъж започва брак, всички тези роднини и тям подобни да му се мотаят наоколо. Когато се върнеш следващото лято, ние вече ще сме се установили и тогава ще имаме време да се радваме на присъствието ти! Няма да разбереш какво имам предвид, защото не си бил женен, но се съмнявам, че ще ни липсваш твърде много през следващите няколко месеца.

Кристофър едва можа да удържи смеха, който се надигна в гърдите му. Той отвърна с едва прикрита веселост в гласа:

— А, да. За това въобще не бях и помислил. Навярно дори е добре, че обстоятелствата се стекоха по този начин.

Саймън го погледна строго:

— Да. Да, така е! А сега трябва да вървиш. Хайде, заминавай!

Кристофър усети болката в гласа на Саймън и веселостта му се изпари. Той се протегна през бюрото. Саймън здраво стисна подадената му ръка, а Кристофър каза простичко:

— Сбогом, дядо. Чакай ме през следващото лято.

— Ще те чакам. И мисли му, ако не си дойдеш! Нито един от двамата не спомена за опасностите, свързани с дългото пътуване по море. Кристофър се опита да не мисли за възрастта на Саймън. Той каза меко:

— Ще се върна. Обещавам.

Те стиснаха здраво ръце и след миг Кристофър излезе.

„Става все по-студено нощем“ — мислеше си Кристофър, когато най-сетне пришпори коня си към Ротингдийн. Ако всичко върви по план, след по-малко от два часа двамата с Хигинс щяха да пътуват обратно към Ню Орлианс.

Притесняваше го единствено местонахождението на Никол. Макар че вероятно имаше разумно обяснение за продължителното й отсъствие, искаше му се да знае, какво точно се е случило. Хрумнаха му множество причини, но нито една от тях не му се понрави. Беше обзет от натрапчиво предчувствие, че Никол се намира в опасност. Той беше ужасно ядосан на Никол, тъй като беше разтревожен, нещо, което не би си признал. „Боклук! — мислеше си цинично той. — Да се мъкне из горите с двама мъже, като най-обикновена малка уличница! Няма да си губя повече времето. Нека Едуард Маркъм и Робърт се бият за нея.“ Той просто ще напусне бойното поле.