Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 118

— Флота, а? — отсечено каза Саймън, оглеждайки изпитателно лицето на Кристофър.

Мразейки се Кристофър отговори ласкаво:

— Защо не. След като избягах от къщи, стигнах до малко селце под Бедингтънс Корнър. Случайно попаднах на няколко моряци, готови да отплават. Разказите им звучаха толкова вълнуващо, че преди да се усетя, ги помолих да ме вземат със себе си. — Той добави твърдо: — Никога не съм съжалявал за това, сър, освен, че се разделихме с такава горчивина.

Саймън махна с ръка на опита за извинение.

— Достатъчно! Всичко е минало и ти си пак у дома. Това е добре — изръмжа той, — не забравяй, че си моят наследник. Когато умра, титлата и всичко останало е твое.

В ума му отново се появи мисълта, че Робърт е имал и друга причина да желае смъртта му. Богатството на Саксън беше изключително голямо и не беше за изпускане. Титлата барон на Саксони беше стара и уважавана, и един мъж с гордост би я носил… но щеше ли Робърт да извърши убийство заради нея?

Лицето на Кристофър с нищо не издаде мислите му. Той побърза да каже:

— Едва съм се върнал, а вие ми говорите за смъртта си. Вярвам, че ще минат много години преди да стана барон Саксън.

Саймън изсумтя:

— Ха! Че какво те интересува, аз можех да умра по всяко време през тези години, без ти изобщо да разбереш. Отгоре на всичко взел да се интересува за здравето ми!

Кристофър се усмихна, знаейки че Саймън се опитва да скрие чувствата си зад хладното, понякога грубо държание. Саймън никога нямаше да допусне Кристофър да узнае дълбоките му чувства към завърналия се внук. Просто разпитваше и обясняваше, за да скрие силното си вълнение.

Като видя усмивката на Кристофър Саймън каза грубо:

— Ако си се върнал само, за да седиш и да се хилиш като някой малоумник на панаир, по-добре се омитай!

Думите му бяха посрещнати от силен смях и след секунда неохотно се усмихна.

— Стига, дявол такъв. Разкажи ми всичко.

Част от веселието на Кристофър се изпари и доста колебливо, внимавайки да се придържа към истината, където беше възможно, той запозна дядо си с приключенията си. На някои места беше трудно, най-вече, когато се опитваше да обясни защо след като с такова желание бе отишъл във флота, бе избягал от кораба и не се беше върнал в Англия.

Саймън очевидно не одобри факта, че Кристофър така бързо се е отказал от военноморската кариера. Саймън не беше доволен, че внукът му е бил прост моряк, след като мястото му е било сред офицерите. През следващите часове той находчиво движеше историята по кораби и океани, разказваше за спечеленото състояние в Ню Орлианс и за желанието си да се завърне у дома. Много леко премина през каперството, оставяйки впечатление, че огромното му богатство се дължи на късмета в игра на карти — което, всъщност, криеше известна доза истина.

Когато завърши разказа си, Саймън го гледаше съсредоточено няколко секунди.

Единственото, което Саймън взе за вярно от казаното, бе за спечеленото на карти богатство. Но той беше умен човек и запази мнението си за себе си, след което каза:

— Поне си имал достатъчно ум да се завърнеш в дома си, там, където ти е мястото.