Читать «Червенокосата дева» онлайн - страница 117

С груб глас, прикривайки дълбоките си чувства Саймън нареди:

— Сядай! Сядай! Недей да стърчиш над мен! — Той отиде до шкафа с напитки и наля в кристални чаши солидно количество чудесен френски коняк. Подаде едната на Кристофър, седна и настоя: — А сега, млади хулиганино, разкажи ми защо избяга така. Сигурно си знаел, че ядът ще ми мине. Проклет да съм, момче! Ако беше изчакал, щях да ти обясня нещата.

Изненадан, Кристофър го загледа с празен поглед.

— Да ми обясниш нещата ли?

— Разбира се! Дявол го взел, Кристофър. Какво друго можех да направя, освен да успокоя Ейдриън Ашфорд. Той беше готов да убива и аз нямах друг изход. Бях груб с тебе, а ти не го заслужаваше. — Направи пауза, докато посрещаше смаяния поглед на Кристофър. — Трябваше да ти кажа онези думи. Не можех да заявя на Ейдриън, че жена му е лъжкиня и малка кучка, която не си събира краката. И че не внукът ми, а синът ми й е любовник!

Кристофър гледаше втренчено, без да може да каже нито дума. Накрая успя да промълви:

— Вие сте знаел?

— Разбира се, че знаех! О, нямах представа, че имат намерение да те използват като жертвено агне. От известно време знаех, че Робърт и Анабел имат връзка и че тя си играе с тебе. И все пак не подозирах, че възнамеряват да излъжат Ейдриън, че ти си мъжът! — Той добави със съжаление: — Със сигурност не подозирах, че ти си този, който трябва да поеме вината. Ще бъда откровен… този ден бях побеснял. Яд ме беше на тебе, че беше такъв романтичен, млад глупак. Ядосвах се на Анабел и Робърт, че са създали тази ситуация и на себе си, че не осуетих плана им още в зародиш. — Очите му, пълни с болка, се впиха в тези на Кристофър и той тихо попита: — Защо изчезна така? Трябваше да знаеш, че никога не бих те обвинил преди да те изслушам на четири очи. Защо нито веднъж през тези петнадесет години не ме уведоми къде си? Нима си мислеше, че не ме интересува? Как не ти хрумна, че бях полудял от страх?

Този момент беше най-объркващия в живота на Кристофър. Той беше напълно неспособен да се защити. Очевидно, Саймън нямаше и понятие за това, как Робърт буквално го беше продал в робство. Дядо му не знаеше дори и, че преди пет години беше направил опит да се помирят. Колкото и да ненавиждаше и презираше чичо си, не можеше да го предаде пред Саймън. Просто не му беше в стила да обвинява единствения жив син на Саймън. Знаейки, че истината щеше да разсипе възрастния човек пред него, Кристофър взе мрачно решение — каквото и да имаше между него и Робърт щеше да си остане лично. Като погледна твърдо дядо си в очите, той излъга:

— Сър, боя се, че повярвах на думите ви, когато ми казахте, че повече не искате да ме виждате.

Лицето на Саймън се изкриви от болка и Кристофър прокле острия си език. Помоли се съвсем откровено:

— Моля за прошката ви. Не се вълнувайте. Вината за цялата ситуация си е лично моя. Не се обвинявайте! — Като видя, че тревогата започна да се оттегля от набръчканото лице, Кристофър продължи по-ведро: — Беше за добро. Направих същото, което правят много младежи. Отидох да служа във флота. Не съжалявам за това си решение.