Читать «В телата си разпръснати върнете се» онлайн - страница 96

Изнесоха тялото. Бъртън каза:

— Радвам се, че не ни принуди да признаем нашия блъф. Ако си беше държал устата затворена, щеше да ни надвие.

— Значи не си имал намерението да го изтезаваш? — попита Фригейт. — Надявах се, че заплахата не е истинска. Ако го бяхте направили, щях да си тръгна оттук и да не погледна повече никого от вас.

— Разбира се, че нямахме такива намерения — каза Руах. — Тогава Спрус би имал право. Щяхме да паднем право при хора като Гьоринг. Но бихме опитали други средства. Например хипнозата. Бъртън, Монат и Щайнборг са експерти в тази област.

— Най-неприятното е, че и сега не знаем дали научихме истината — каза Таргоф. — Той би могъл да ни излъже. Монат изказа някои предположения и ако е сгрешил, Спрус ни е подвел, като се съгласяваше с тях. Бих казал, че в нищо не можем да бъдем сигурни.

Стигнаха до съгласие в едно — вероятността да засекат още някой от агентите чрез липсата на символи на челото му се стопи до нула. Сега Те — които и да бяха — знаеха, че знаците са достъпни за зрението на Казз и подобните на него. Щяха да се погрижат тази отлика да изчезне.

Щайнборг се върна след три часа.

— Няма нищо, което да го отличава от всеки представител на вида Homo sapiens. Освен това малко устройство. — Той им показа малка блестящочерна топчица с размерите на главичка от кибритена клечка. — Открих го прикрепено на предния дял от мозъка. Беше свързано към някои нерви с толкова тънки проводници, че ги забелязах само под определен ъгъл, когато видях отразената от тях светлина. Според мен Спрус се самоуби с това устройство и го е направил, като буквално си е представил, че е вече мъртъв. Това устройство някак е превърнало желанието за смърт в действителност. Може би е реагирало на мисълта, като е изпуснало отрова, която обаче нямам възможността да анализирам.

Той завърши и подаде топчицата на другите, за да я огледат.

18

След трийсетина дни Бъртън, Фригейт, Руах и Казз се връщаха от пътуване нагоре по Реката. Скоро щеше да се зазори.

Тежката студена мъгла, която се трупаше до шест-седем фута над Реката към края на нощта, ги обгръщаше отвсякъде. Не виждаха по-далеч, отколкото силен мъж можеше да скочи от място. Но Бъртън, застанал на носа на едномачтовата бамбукова лодка, знаеше, че са близо до западния бряг. Над сравнително плитките места течението се забавяше, а те преди малко се отклониха от средата на Реката.

Ако изчисленията му бяха точни, наближаваха развалините, останали от сградата на Гьоринг. Очакваше всеки миг да различи ивица по-плътен мрак над тъмната вода — брега на земята, която сега наричаше свой дом. Дом за Бъртън винаги беше мястото, откъдето да тръгне напред, място за отдих, временно убежище, където да напише книга за последната си експедиция, бърлога, където да лиже скорошните рани, стражева кула, от която да потърси с поглед нови земи, чакащи да бъдат открити.

И така, само две седмици след смъртта на Спрус, Бъртън почувства нуждата да отиде на място, различаващо се от досегашното. Чу слух, че някой намерил залежи от мед на западния бряг, стотина мили нагоре по течението на Реката. Там, на ивица дълга десетина мили, живееха сармати от пети век преди новата ера и фризийци от тринадесети век на новата ера.