Читать «В телата си разпръснати върнете се» онлайн - страница 131

А как Реката течеше нагоре?

Наглед скоростта на течението винаги оставаше неизменна, дори когато трябваше да се забави или ускори. Бъртън съчини хипотезата за местни гравитационни полета, които подбутваха могъщите водни талази до местата, където естественото притегляне си влизаше в ролята. Някъде, може би заровени под самата Река, имаше устройства, които правеха това възможно. Сигурно полетата им имаха твърде ограничен обсег на действие, защото притеглянето на планетата не проявяваше разлики, забележими за човешките същества.

Имаше прекалено много въпроси. Трябваше да продължава, докато попадне на мястото или на съществата, които можеха да му отговорят.

И седем години след първата си смърт той попадна на това мечтано място.

Този „скок“ беше седемстотин седемдесет и седмият. Бъртън вярваше, че седмицата е неговото щастливо число. Въпреки закачките на своите приятели, живели през двадесети век, Бъртън упорито се придържаше към повечето суеверия, които почиташе и на Земята. Често се присмиваше на суеверието у другите, но си знаеше, че някои числа му носят късмет, а сребърните монети, поставени върху очите му, обновяват силите в неговото тяло и изострят усета му — сетивото, което навреме го предупреждаваше за наближаващи неприятности. Е, в този беден на минерали свят май нямаше сребро, но ако намереше, би се възползвал.

През целия първи ден остана на брега на Реката. Слушаше разсеяно онези, които се опитваха да го заговорят, и само им отвръщаше с небрежна усмивка. За разлика от хората в повечето от земите, където попадаше, тези не проявяваха враждебност. Слънцето се местеше над източните върхове и привидно почти ги докосваше. Огненото кълбо се плъзна през долината, по-ниско от когато и да било, освен при появата му сред титантропите с животинските носове.

Слънцето заля долината с краткотраен поток от топлина и светлина и започна да кръжи по западното било. Долината потъна в сенки, въздухът изстина повече, отколкото бе свикнал, ако не се брои онзи първи скок. Слънцето продължи обиколката си, докато стигна там, където го завари Бъртън, щом си отвори очите.

Уморен от цяло денонощие бдение, но щастлив, той реши да си потърси подслон. Сега знаеше, че е попаднал на север, но не точно под изворите. Този път беше от другата страна, близо до устието.

Когато се обърна, чу познат глас, но не се сещаше чий е. (Толкова различни гласове бе слушал.)

— „Събуждай се, скучаеща душа.

Не си ти на Земята, Възвиси се!

Тез небеса дариха ме с искра.

И като огън в тях върни се.“

— Джон Колоп!

— Абдул ибн Харун! А пък казват, че нямало чудеса! Какво ти се случи, откакто те видях за последен път?

— Умрях същата нощ, когато и ти — каза му Бъртън. — И още няколко пъти оттогава. Много зли хора има на този свят.

— Трябва да го приемем като нещо естествено. Мнозина бяха и на Земята. И все пак осмелявам се да кажа, че броят им намалява, защото и църквата можа да направи немалко за това, слава Богу. Особено по тези земи. А сега ела с мен, приятелю. Ще те представя на жената, с която споделям колибата си. Чудесна жена, при това вярна в един свят, който все още не придава особена ценност на съпружеската вярност, пък и на останалите достойнства. Родила се през двадесети век след Христа и преподавала английски през по-голямата част от живота си. Да ти призная, понякога си мисля дали не ме обича не толкова заради самия мен, колкото заради възможността да я науча на езика от моето време.