Читать «В телата си разпръснати върнете се» онлайн - страница 118

Какъвто и да е бил човек на Земята, тук трябваше да се наложи отново. Не беше лесно поради коренно различните условия. Великите и могъщите на Земята тук непрестанно понасяха унижения заради претенциите си и им отказваха възможността да докажат кои са.

За Колоп унижението беше благословия. Първо унижение, после — смирение, би казал той. А нататък по пътя следва човещината.

Гьоринг беше уловен като в капан в своята „Идея за грамадното“, както я наричаше Бъртън. По природа беше склонен към излишества, особено в страстта си към наркотиците. Знаеше, че дъвката изтръгваше от корените им мрачните неща в личната му бездна и ги изнасяше на светло, знаеше, че се разпада, че се разкъсва на парчета, но продължаваше да дъвче толкова, колкото успяваше да намери. С възстановено здраве след поредното възкръсване можеше да устои срещу наркотика. Но броени седмици след като попадна в този район, той се предаде и сега виковете „Мразя те, Херман Гьоринг!“ цепеха нощната тишина.

— Ако продължава така — каза Бъртън на Колоп, — той ще полудее. Или ще се самоубие пак, или ще накара някой друг да го убие, за да избяга от себе си. Но самоубийството е безполезно и всичко ще се повтори за кой ли път. Кажи ми искрено — нима това не е ад?

— По-скоро е чистилище — отговори му Колоп. — Чистилището е ад, в който има надежда.

24

Минаха два месеца. Бъртън си отбелязваше дните с кремъчен нож върху издялана борова пръчка. Този беше четиринадесетият ден от седмия месец на Година пета след Възкресението. Бъртън се опитваше да води календар, защото освен всичко друго се смяташе за летописец. Но му беше трудно. Времето не означаваше много край тази Река. Полярната ос на планетата се намираше винаги под ъгъл от деветдесет градуса спрямо плоскостта на еклиптиката. Нямаше смяна на сезони, а звездите сякаш се блъскаха една в друга и правеха различаването на отделно светило или съзвездие невъзможно. Бяха толкова неизброими и ярки, че дори слънцето в зенит не успяваше да заличи от небето най-големите. Подобни на призраци, които не желаеха да отстъпят пред дневната светлина, те висяха над главите и в най-жежкия ден.

Независимо от това, хората имаха нужда от времето, както рибите от вода. Ако не знаеха нищо за идеята на календара, биха го измислили наново. И така, за Бъртън този ден беше 14 юли от Година пета.

Но Колоп, като мнозина други, отбелязваше времето като продължение на дните след смъртта си на Земята. За него беше 1667 година след Христа. Той не вярваше, че „сладкият Исус“ е станал кисел. По-скоро за него тази Река беше Йордан, а долината — земята отвъд сянката на смъртта. Признаваше, че задгробният живот не съответстваше на очакванията му. И все пак в много неща беше по-великолепен. Виждаше го като свидетелство за любовта на Бог към Неговите творения. Бе дал на всички хора, напълно недостойни за такъв дар, втора възможност. И ако това тук не беше Новият Йерусалим, то поне мястото беше подготвено за съграждането му. Тук тухлите — любовта към Бог, и спойката — любовта към човека, трябваше да бъдат извлечени от мелницата и пещта, наричани планета на Речната долина.