Читать «В телата си разпръснати върнете се» онлайн - страница 116

Филип Хосе Фармър

— Доброто ще надделее, а истината винаги побеждава — промълви Колоп.

— Не знам доколко си бил ограничен във възможността да пътуваш на Земята и колко кратък е бил животът ти, но явно си видял и научил твърде малко, щом си останал толкова заслепен. Аз съм по-предпазлив в убежденията си.

Колоп настояваше:

— Църквата не се опира само на вярата. Тя има нещо съвсем действително и твърде съществено, на което основава учението си. Кажи ми, приятелю Абдул, чувал ли си за мъртви възкресени?

— Та това е парадокс! — възкликна Бъртън. — Какво означава това — мъртви възкресени?

— Има три достоверни случая и още четири, за които църквата научи, но не можа да ги потвърди. Това са мъже и жени, убити някъде по Реката и пренесени на друго място. Колкото и да е странно, телата им били сътворени отново, но без искрица живот. А сега ми кажи — защо?

— Не мога да си представя! Кажи ми ти. А аз ще те слушам, защото говориш като познавач.

Можеше да си представи, защото бе чул и друг път същата история. Но искаше да разбере дали разказът на Колоп ще съвпадне с предишните.

Оказа се същият, дори със същите имена на мъртвите „лазаровци“. Тези мъже и жени били видени от хора, познавали ги добре на Земята. Всички били светци или приближаващи се към тях по достойнствата си. Всъщност един от тях дори бил канонизиран на Земята.

И според теорията на църквата били достигнали онова състояние на святост, което правело ненужно пребиваването им в „чистилището“ на Речната планета. Душите им продължили към… е, нанякъде… и изоставили вече ненужния товар на своите физически тела.

Скоро, твърдеше църквата, мнозина щели да ги последват. И да оставят тук телата си. И като мине достатъчно време, долината на Реката може би ще остане безлюдна. Всички ще са се освободили от своята поквара и ненавист и ще бъдат озарени от любов към човека и към Бог. Дори най-покварените, наглед загубили надежда да се спасят, ще могат да се отделят от телесното си битие. Всичко, необходимо за получаването на тази върховна милост, била любовта.

Бъртън въздъхна, разсмя се силно и каза:

— Plus ca change, plus с’est la тете chose.19 Още една приказка, за да вдъхва надежди у хората. Старите религии се сгромолясаха, макар че мнозина отказват да приемат дори това, значи трябва да измислим нови.

— Но в тази има смисъл — каза Колоп. — Нима имаш по-добро обяснение защо сме тук?

— Може би. И аз умея да съчинявам приказки.

По-точно, Бъртън вече имаше обяснение. Обаче не можеше да го сподели с Колоп. Спрус бе признал някои неща за произхода, историята и целта на своята група — Етичните. И повечето от казаното съвпадаше с теологията на Колоп.

Спрус се самоуби, преди да им обясни проблема с „душата“. Бъртън предполагаше, че „душата“ е задължителна част от цялата организация на възкресението. Иначе, когато човекът в тялото достигаше „спасението“ и тялото му вече не живееше, не би останало нищо, което да носи същественото у човека. И щом можеха да обяснят живота си след земния с физически понятия, „душата“ също би трябвало да е физическо явление и не си струваше да я отхвърлят с етикета „свръхестествено“, както ставаше на Земята.