Читать «В телата си разпръснати върнете се» онлайн - страница 100

Оседлал гребена на пулсиращото хипнотично състояние, Ричард Бъртън знаеше, че сънува. Но беше безпомощен да направи нещо.

Първият сън се върна.

Събитията бяха неясни и затворени в себе си. Мълния се проточи от него в неизмеримото пространство с висящи тела. Друг проблясък — безименните Попечители го откриха и отново го приспаха.

И разпокъсано повторение на съня, който преживя преди истинското Възкресение на брега на Реката.

Бог — застаряващ хубав мъж с облекло на викториански джентълмен с пари и добро възпитание — го мушкаше в ребрата с железен прът и му казваше, че дължал за плътта.

— Какво? Каква плът? — каза Бъртън, едва осъзнаваше, че мърмори насън. Не чуваше думите си да звучат в съня.

— Плащай! — каза Бог.

Лицето му се стопи и се оформи отново, за да приеме чертите на Бъртън.

Бог не бе му отговорил в първия сън преди пет години. Сега каза:

— Напъни се, за да има смисъл това Възкресение, глупако! Толкова средства и още повече усилия вложих, за да дам на тебе и на всички онези нещастни и безполезни създания втора възможност.

— Втора възможност за какво? — попита Бъртън. Страхуваше се от това, което би му отговорил Бог. Почувства голямо облекчение, когато Бог-Отец (едва сега Бъртън забеляза, че едното око на Яхве-Один¹⁸ липсваше и от празната кухина яростно бълваше огньовете си адът) не му отговори. Той изчезна — не, не изчезна, а се превърна във висока сива кула, цилиндрична и надигаща се от сивите мъгли, а отнякъде в мътилката долиташе ревът на морето.

— Граалът!

Видя отново човека, който му разказа за Великия граал. Този мъж чул за това от друг мъж, който пък го чул от някаква жена, а тя научила от… и така нататък. Великият граал беше една от легендите, разказвани от милиардите, живеещи край Реката — Реката, която се виеше като змия около планетата, от полюс до полюс, извираща от недостъпното и губеща се в недостижимото.

Някакъв човек или неандерталец успял да се изкатери по планините до Северния полюс. И видял Великия граал, Тъмната кула, Замъка на мъглите, миг преди да се подхлъзне. Или преди да го бутнат. Паднал с главата надолу, с отчаян рев в студеното море под слоестата мъгла. И умрял. После човекът или неандерталецът се събудил отново някъде край Реката. Смъртта не беше вечна тук, макар че жилото й причиняваше не по-малко болка.

Разказал за видяното. И историята се разнесла по долината на Реката по-бързо, отколкото би могла да се движи лодка.

А Ричард Франсис Бъртън, вечният поклонник и скитник, жадуваше да превземе укрепленията на Великия граал. Той трябваше да разкрие тайните на възкресението и на тази планета, защото беше убеден, че Онези, които са пресътворили отново този свят, са построили и кулата.

— Умри, Херман Гьоринг! Умри и ме остави на мира! — изкрещя някой на немски.

Бъртън отвори очи. Не виждаше нищо, освен бледото сияние на безбройните звезди, проникващо през прозореца на отсрещната стена.

Зрението му се нагоди да различава черните очертания в стаята, той видя Питър Фригейт и Логу, заспали на постелите си до другата стена. Обърна глава и видя бялата кърпа с размери на одеяло, под която спеше Алис. Белотата на лицето й беше обърната към него, черният облак на косата беше разпилян на пода до постелята.