Читать «Чиракът» онлайн - страница 54

Аз обаче знам.

Апаратурата вече е приключила анализа на кръвта ми и тя държи резултатите в ръка. Цифрите я притесняват. Подозренията, че затворникът симулира, се изпаряват; в изписаните резултати тя вижда доказателствата, че в тялото ми се вихри опасна инфекция. Че оплакванията ми за болки в корема очевидно не са измислица. Макар да бе прегледала корема ми, да бе натиснала мускулите и да бе чула охкането ми при докосването, тя не беше повярвала на тези симптоми. Прекалено дълго бе работила като сестра в затвора и опитът й беше дал достатъчно основание да се отнася скептично към физическите оплаквания на затворниците. В нейните очи ние всички сме манипулатори и мошеници и самите ни симптоми са резултат от нуждата ни за наркотици.

Но лабораторният тест е обективен. Кръвта влиза в машината и оттам излизат цифри. Тя не може да пренебрегне тревожно високия брой на белите кръвни телца. Затова сега несъмнено говори по телефона, за да се консултира с лекаря:

— Тук имам един затворник със силни болки в корема. Чревни звуци се чуват, но коремът му е чувствителен в десния долен квадрант. Това, което ме притеснява, всъщност, е броят на левкоцитите…

Вратата се отваря и чувам скърцането на обувките на сестрата по балатума. Този път, когато се обръща към мен, в тона й не долавям и следа от предишното саркастично отношение. Сега тя се държи учтиво, дори с уважение. Знае, че има работа със сериозно болен човек и че ще я държат отговорна, ако с мен се случи нещо. Внезапно вече не съм презрян обект, а бомба със закъснител, която може да съсипе кариерата й. А тя вече бе отлагала прекалено дълго.

— Ще те преместим в болницата — обявява тя и поглежда към охраната. — Налага се да бъде преместен незабавно.

— „Шатък“? — пита той, имайки предвид затворническото отделение на болницата „Лемуел Шатък“ в Бостън.

— Не, прекалено е далече. Той не може да чака толкова дълго. Уредих да бъде закаран в болницата във Фичбърг.

Доловил напрежението в гласа й, надзирателят ме поглежда притеснено.

— Какво му е? — пита той.

— Може да е спукан апендикс. Подготвила съм документите и се обадих в спешното отделение на болницата във Фичбърг. Ще трябва да го закараме с линейка.

— О, по дяволите. Тогава ще трябва да тръгна с него. Колко ще трае това?

— Вероятно ще го приемат. Мисля, че се нуждае от оперативна намеса.

Надзирателят поглежда часовника си. Мисли за края на смяната и дали някой ще отиде навреме, за да го освободи от болницата. Не мисли за мен, а за детайлите от своя график, от своя живот. За него съм просто усложнение.

Сестрата сгъва няколко листа и ги пъха в плик. Подава го на надзирателя.

— Това е за спешното отделение. Погрижи се лекарят да ги получи на всяка цена.

— Трябва да стане с линейка?

— Да.

— Така сигурността се превръща в проблем.

Сестрата ме поглежда. Белезниците на китката ми са все така хванати за леглото. Лежа абсолютно неподвижно, със свити колене — класическата поза на пациент, страдащ от мъчителен перитонит.

— Аз не бих се притеснявала толкова за сигурността. Този тук е доста зле, за да може да създаде неприятности.