Читать «Чиракът» онлайн - страница 3

Детектив Джейн Ризоли винаги се бе радвала на здрав стомах, но дори тя трябваше да спре за момент, затворила очи, стиснала юмруци, разгневена на себе си заради този миг на слабост. „Не се поддавай. Не се поддавай.“ Беше единствената жена-детектив в отдел „Убийства“ на бостънската полиция и знаеше, че лъчите на безмилостния прожектор винаги са насочени към нея. Всяка грешка, всеки триумф щяха да бъдат забелязани от всички. Бари Фрост, нейният партньор, винаги беше изхвърлял унизително навън закуската си пред очите на другите, и сега седеше, подпрял глава върху коленете в колата им с климатик, чакайки стомахът му да се успокои. Тя не можеше да си позволи да стане жертва на гаденето. Беше най-набиващият се на очи полицай на местопрестъплението, а от другата страна на полицейската лента събралото се множество стоеше и наблюдаваше, без да изпуска нито едно нейно движение, нито един детайл от външността й. Джейн знаеше, че изглежда по-млада от действителната си трийсет и четири годишна възраст и неизменно се стараеше да си придава по-авторитетен вид. Липсващата височина компенсираше с директния си поглед, с широките си рамене. Беше усвоила изкуството да доминира над дадена сцена, дори само благодарение на силата на вътрешното напрежение.

Но жегата сриваше решимостта й. Беше излязла от къщи, облечена в обичайния блейзер и широки панталони и със спретнато сресана коса. Сега блейзерът беше свален, блузата й беше намачкана, а влагата беше накъдрила косата й на неуправляеми спирали. Чувстваше се атакувана по всички фронтове от миризмите, горещината и пронизващите слънчеви лъчи. Налагаше се да се фокусира едновременно върху прекалено много неща. И всички тези очи, които я наблюдаваха.

Силни гласове привлякоха вниманието й. Някакъв мъж с риза и вратовръзка опитваше да убеди охраната да го пусне да мине.

— Вижте, трябва да отида на една конференция по продажбите. И така вече съм закъснял цял час. Но вие сте опънали проклетата си полицейска лента около автомобила ми, а сега казвате, че не мога да го карам. Но това е шибаната ми кола!

— Тук е извършено престъпление, сър.

— Това е злополука!

— Все още не сме решили дали е така.

— Цял ден ли ви трябва, за да го направите? Защо не послушате нас? Целият квартал чу как стана!

Ризоли се приближи до мъжа, чието лице лъщеше от пот. Беше единайсет и половина и слънцето, наближаващо зенита си, блестеше като огнено око.

— Какво точно чухте, сър? — попита тя.

Той изсумтя.

— Същото като всички.

— Силен удар.

— Да. Около седем и трийсет. Точно излизах от банята. Погледнах през прозореца и го видях, проснат на тротоара. Както виждате, завоят е гаден. Ненормални шофьори прелитат наоколо, сякаш бягат от ада. Трябва да го е блъснал камион.

— Видяхте ли камион?

— Не.

— Нито лека кола?

— Камион, лека кола. — Мъжът сви рамене. — Няма значение какво; работата е там, че някой го е блъснал и после е избягал.

Беше все същата история, която чу поне пет-шест пъти от съседите на този човек. Някъде между седем и петнайсет и седем и трийсет сутринта от улицата се чул силен удар. Никой не беше видял самия сблъсък. Хората просто бяха чули шума и бяха видели тялото на мъжа. Ризоли вече беше обмислила и отхвърлила вероятността да е скочил от някой балкон. Сградите наоколо бяха двуетажни, недостатъчно високи, за да обяснят подобни катастрофални поражения по тялото на скочилия. Нито пък виждаше доказателства, че всички тези анатомични щети са били причинени от експлозия.