Читать «Лице в мрака» онлайн - страница 58

— Мисля, че… О, Боже!

Кръвта на Одри се смрази от този вик на болка.

— Какво има? — викна Дик.

— Опарих се! — Чуха го да стене.

— Нещо гори — промълви Одри. — Не ви ли мирише?

Точно тогава лампите се запалиха отново. Изглежда, нищо не се бе променило. Стийл опипа ръката си, върху чиято длан се бе появила тъмночервена следа.

— От изгаряне е — изпъшка той.

Дик изтича до него и докосна пиедестала, върху който стоеше идолът. Беше леденостуден.

— Мисля, че беше нещо, което стърчеше от пода, сър — каза Стийл, — нажежена пръчка или нещо подобно…

— Най-напред да извадим камъните! — реши Шенън и завъртя котките. Вратичката се отвори, той се покачи и бръкна вътре.

Тялото на идола бе празно.

29

Всякакво търсене бе без резултат. Нямаше Никаква скрита врата, а стоманените въжета на асансьора бяха вече срязани по нареждане на Дик.

— Вземете си фенерчетата! — заповяда Шенън. — Отсега нататък всеки ще ги носи постоянно със себе си.

Като по сигнал осветлението изгасна пак и вратата се затвори, преди някой да успее да я стигне. Но този път мракът се задържа само за секунда.

— Това взе да става странно… — започна Дик и млъкна внезапно, тъй като светлините се запалиха отново.

Пред идола лежеше нова и голяма кожена чанта. Шенън се спусна към нея, вдигна я и я сложи на масата.

— Внимавайте, сър! — извика Стийл.

Дик опипа бързо чантата.

— Не е бомба — рече той и я отвори.

Едва не изпаднал в безсъзнание. Чантата бе пълна почти до ръба с камъните, които бе видял в гърдите на идола. Дик пое дълбоко дъх и махна на Стийл да се приближи.

— Това са, изглежда, всичките, които бяха вътре, нали? — попита той.

Онемял от смайване. Стийл успя само да кимне с глава.

— Инспекторе, кажете на хората да си съберат нещата — продължи Шенън. — Прекратявам охраната на тази сграда.

Малко по-късно всички напуснаха къщата и когато Дик протегна ръка да затвори вратата, тя сама се затвори. Веднага след това вътре се запалиха всички лампи, някой дръпна завесите на единия от прозорците и погледна навън.

Те се качиха в чакащата ги кола, Шенън бе притиснал здраво към себе си кожената чанта.

— Най-напред ще отидем у дома при мен — обясни той на Одри. — Там ще вземем и останалите камъни, след което ще ги отнеса в Скотланд Ярд. Ще се успокоя едва когато се намират зад непробиваемите стоманени врати.

— Уф! — промърмори Одри. — От мен не става добър детектив. За малко да извикам!

— И аз също, госпожице Бедфорд — обади се Стийл. — Не можете ли да се отклоните малко от път я и да ме оставите в болницата Мидълесекс? Бих искал да превържат ръката ми.

Направиха отклонението и когато Стийл слезе, Одри забеляза:

— Трябваше да вземете и някой полицай с нас, капитане.

Той се засмя.

— Между Уордър Стрийт и Скотланд Ярд нищо няма да ни се случи — отвърна той.

Но след няколко минути ги сполетя беда. Една голяма лимузина ги настигна отзад, изведнъж зави и блъсна малкото такси, като го отхвърли върху тротоара.

Първата мисъл на Дик бе Одри. Бе я хванал с едната си ръка и придърпал към себе си, за да запази лицето й, когато стъклата на прозорците се пръснаха на хиляди парчета. В следващия миг вратата се отвори и една ръка се появи вътре. Шенън, като я видя да сграбчва кожената чанта, замахна с юмрук. Ударът закачи човека в рамото, така че за секунда той пусна чантата. След това последва ответен удар през вратата. Дик видя блясъка на стомана и като се отдръпна и извъртя, за да го избегне, се опита да ритне противника си. Чу се вик и един нож падна върху натрошените стъкла.