Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 647

Джак Бънсби обаче, вместо да послуша този съвет, прошепна с горестен глас:

— Всичко започна там, с този твой сандък. Защо изобщо я изпратих до пристана й в онази нощ?

— Момчето ми — неуверено каза капитанът, — мислех, че си победител, а не победен. Човек с твоите разбирания!

Мистър Бънсби само тихо изстена.

— Хайде! — подбутна го с лакът капитанът. — Сега е моментът! Бягай! Аз ще прикривам отстъплението ти. Времето лети, Бънсби! Питам те, ще бягаш ли? Спасявай свободата си!

Бънсби не мръдна.

— Бънсби, питам те за втори път! — прошепна капитанът.

Но и при втория път Бънсби не мръдна.

— Бънсби — подкани го капитанът, — свободата ти! За трети път те питам! Сега или никога!

Бънсби не го направи нито на третия път, нито въобще по-късно, защото непосредствено след тези думи мисис Макстинджър се омъжи за него.

Едно от най-потресаващите неща за капитана по време на церемонията беше огромният интерес на Джулиана Макстинджър и гибелното съсредоточаване на всички дарби на това многообещаващо дете — още отсега копие на своята майка — върху подробностите на ритуала. Капитанът видя в това една поредица от капани за мъжкия пол, която се проточваше в безкрая, видя в бъдещето векове на потисничество и насилие, на които щеше да бъде обречено съсловието на мореплавателите. Тази гледка беше много по-впечатляваща от непоклатимата решимост на мисис Бокъм и другата дама, от ликуването на дребничкия джентълмен с огромния цилиндър и дори от свирепата неумолимост на мисис Макстинджър. Младите членове на семейство Макстинджър от мъжки пол малко разбираха какво точно става наоколо и още по-малко се интересуваха, защото почти през цялото време бяха заети да си настъпват ботинките. Но тези клети дечурлига послужиха като контрастен фон, на който красиво се открои преждевременно съзрялата жена у Джулиана.

След година-две, помисли си капитанът, щеше да е истинска напаст да се живее в една къща с това дете.

След свършването на ритуала всички деца наскачаха върху мистър Бънсби, за да го поздравят с нежното име „татко“, и си изпросиха от него по една дребна монета. Когато любвеобилните излияния завършиха и шествието се канеше да поеме напред, то беше задържано за малко от неочакваното изстъпление от страна на Александър Макстинджър. Изглежда, че това мило дете свързваше църквата с гробищата — в случай че не се влиза в нея за обичайна молитва, — и сега не можеха да го разубедят, че майка му няма да бъде прилично погребана и той завинаги ще я загуби. Разочарован в очакванията си, той се дереше от плач с такава учудваща сила, че лицето му посиня. Колкото и трогната да беше майка му от тази проява на нежни чувства, за забележителната жена не беше присъщо да допусне вълнението й да премине в слабост. Ето защо след напразни опити да го вразуми посредством разтърсване, удряне, силни крясъци и други подобни средства тя го изведе навън и приложи друг метод — участниците в сватбената процесия чуха поредица от бързи, отсечени удари, наподобяващи аплодисменти, а след това видяха пламналия и ревящ Александър, седнал върху най-хладното паве на двора.