Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 646

Капитан Кътъл не можеше да не забележи, че през цялото време мисис Бокъм не откъсва очи от младоженеца и че всеки път, щом стигнеха до някой двор или тясна уличка, която би дала възможност за бягство, тя заставаше нащрек, за да му отреже пътя, в случай че той се опита да побегне. Другата дама и съпругът й, дребничкият джентълмен с огромния цилиндър, също зорко бдяха според предварително уговорения план. А злочестият моряк беше така надеждно охраняван от мисис Макстинджър, че всеки опит за спасение чрез бягство беше обречен на неуспех. Това беше толкова явно, че и случайните минувачи го разбираха и подвикваха подигравателно. Страшилището Макстинджър оставаше обаче неизменно безразлична към всичко наоколо, а Бънсби сякаш беше в несвяст.

Капитанът направи безброй опити да осъществи някаква връзка с философа, било то с дума или знак, но цялото му старание беше напразно поради бдителността на стражите и поради присъщото на Бънсби качество да не обръща внимание на външните и очевидни неща. Така те наближиха църквата, една спретната, варосана постройка, в която от скоро служеше преподобният Мелиседек Хаулър, същият, който след много настоятелни молби беше решил да отпусне на света още две години живот, но беше уведомил своите привърженици, че светът неизбежно трябва да загине.

Докато преподобният Мелиседек поднасяше на бога няколко подходящи за случая молитви, капитанът намери сгоден случай да изръмжи в ухото на младоженеца:

— Как си момчето ми, как си?

А Бънсби, съвсем забравил за преподобния Мелиседек, за което само безнадеждното му положение можеше да го извини, отговори:

— Дяволски зле.

— Джак Бънсби — прошепна капитанът, — по своя собствена воля ли вземаш тази жена?

Мистър Бънсби отговори:

— Не.

— Защо тогава я вземаш, момчето ми? — съвсем уместно попита капитанът.

Бънсби, който все още гледаше както винаги с безизразно лице отвъд този свят, не отговори нищо.

— Защо не избягаш? — попита капитанът.

— А? — прошепна Бънсби и за миг в очите му проблесна надежда.

— Да избягаш! — повтори капитанът.

— И каква полза от това? — възрази обезвереният мъдрец. — Тя пак ще ме хване.

— Опитай! — посъветва го капитанът. — Хайде? Съвземи се! Сега е моментът! Бягай, Джак Бънсби.