Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 645

Ужасната процесия се оглавяваше от тази непоколебима жена мисис Макстинджър, която със същия израз на неумолима решимост, окачила на видно място върху коравосърдечната си гръд изумителния часовник и други украшения — в които капитанът от пръв поглед разпозна личната собственост на Бънсби, — водеше под ръка не някой друг, а прозорливия мореплавател. С обезумял и нещастен вид на пленник, когото откарват далеч от родината, той покорно се беше оставил на волята й. Зад тях се виждаше ликуващата група на младите членове от семейство Макстинджър. После следваха две дами със страховит и непреклонен вид, които водеха помежду си дребничък джентълмен с огромен цилиндър. Те също ликуваха. Най-отзад вървеше момчето на Бънсби и носеше чадърите. Движеха се като на парад. Потресаващата целенасоченост, която се излъчваше от цялата компания, сама по себе си ясно говореше — дори войнствените физиономии на двете дами да не бяха достатъчно красноречиви, — че това шествие ще извършва жертвоприношение и жертвата е Бънсби.

Първата мисъл на капитана беше да побегне. Това трябва да е била първата мисъл и на Бънсби, но очевидно тя се беше оказала безнадеждно неосъществима. В този миг един вик откъм групата — бяха го познали и Александър Макстинджър се спусна към него с отворени обятия — закова капитана на място.

— Е, кап’тан Кътъл! — обърна се към него мисис Макстинджър. — Това се казва среща! Вече не храня лоши чувства към вас. Кап’тан Кътъл, няма защо да се боите, че ще започна да ви коря… Надявам се, че ще се изправя пред олтара в съвсем различно разположение на духа.

След тези думи мисис Макстинджър спря, за да си поеме дъх, изпъна се, изпъчи гръд и като посочи жертвата, каза:

— Ето моя съпруг, кап’тан Кътъл!

Злочестият Бънсби не поглеждаше нито наляво, нито надясно, нито към младоженката, нито към приятеля си, а беше вперил поглед право напред в празното пространство. Тъй като капитанът му протегна ръка, Бънсби също протегна своята, но не обели нито дума в отговор на поздравленията.

— Кап’тан Кътъл — обърна се към него мисис Макстинджър, — ако желаете да забравим старата вражда и да видите за последен път своя приятел и моя съпруг като ерген, то ние ще се радваме да ни придружите до църквата. Тази дама тук — и мисис Макстинджър посочи по-войнствената от двете — е моя шаферка и ще бъде щастлива, ако вие й кавалерствувате, кап’тан Кътъл.

При тези думи дребничкият джентълмен с огромния цилиндър, който, изглежда, беше съпруг на другата дама, явно възрадван от това, че още един мъж ще бъде принизен до неговото положение, веднага направи място на капитан Кътъл и му отстъпи въпросната дама. Дамата начаса го сграбчи и като отбеляза, че няма време за губене, със силен глас издаде команда за тръгване.

Капитанът, отначало много загрижен за приятеля си, а не по-малко и за самия себе си — обхвана го тъмен страх, че може да бъде принуден да се ожени, но той си спомни за обреда и се успокои, защото при една такава церемония по закон трябваше да каже „да“ и следователно той лично беше в безопасност, тъй като твърдо реши, че ако изобщо го попитат, съвсем ясно щеше да отговори „не“, — се беше облял целият в пот и за известно време не усещаше нито че шествието, в което сам участвуваше, се движи, нито че прекрасната му спътница му говори нещо. Когато постепенно се успокои, узна от тази дама, че била вдовицата на някой си мистър Бокъм, заемал длъжност в митницата, че била най-добрата приятелка на мисис Макстинджър, която тя лично считала за образец на техния пол; тя често била чувала за капитана и сега се надявала, че той се разкайва за миналото си; тя вярвала, че мистър Бънсби разбирал какъв дар божи е получил, но се опасявала, че мъжете често не ценели това, което имали, докато не го загубят — и така нататък все в този дух.