Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 649

Глава LXI

Преодоляната гордост

Флорънс се нуждаеше от подкрепа, а и баща й болезнено се нуждаеше от същото. Ето защо помощта, която й оказваше нейната стара приятелка, беше неоценима. Смъртта дебнеше баща й. Останал само една сянка на това, което представляваше някога, с помрачен разсъдък и тежко болен, той уморено се бе отпуснал в леглото, което дъщеря му беше приготвила със собствените си ръце, и оттогава не се беше привдигнал.

Тя непрекъснато беше край него. Обикновено той я познаваше, въпреки че блуждаещата му мисъл често смесваше настоящето с миналото. Понякога той й говореше, като че ли синът му току-що беше умрял, и тогава й казваше, че макар да не беше споменал нищо за нейните грижи край малкото креватче, той ги беше забелязал — да, забелязал ги беше. В тези случаи обръщаше глава и хлипаше, след това протягаше към нея немощната си ръка. Понякога я питаше:

— Къде е Флорънс?

— Тук съм, татко, тук съм.

— Не я познавам! — плачеше той. — Толкова дълго сме били разделени, че не я познавам.

А след това очите му се вторачваха уплашено, докато тя най-накрая успяваше да разсее мрачните му мисли и да предизвика отново сълзи, които друг път така упорито се мъчеше да спре.

Той говореше несвързано за предишните си търговски сделки, понякога с часове, и Флорънс, която го слушаше, често губеше нишката. Той повтаряше познатия детски въпрос: „Какво представляват парите?“ и размишляваше върху него, разсъждаваше и спореше със себе си доста смислено, за да достигне някакъв задоволителен отговор, като че за пръв път му се задаваше този въпрос. По двадесет хиляди пъти на ден унесено повтаряше името на своята стара фирма и при всяко изговаряне на името заравяше глава във възглавницата. Броеше децата си: едно… две… толкоз, след това започваше отначало и пак по същия начин.

Но това се случваше само когато разсъдъкът му беше най-силно помрачен. Във всички други състояния на болестта и особено когато мислите му бяха най-свързани, умът му се връщаше към Флорънс. Най-често той извикваше в съзнанието си онази нощ, за която неотдавна си беше спомнил, и си представяше, че сърцето му е заговорило и че е тръгнал след нея нагоре по стълбите, за да я настигне. Но след това този момент се объркваше в съзнанието му с по-късните дни, когато се бяха появили множеството стъпки, чийто брой го учудваше и докато я следваше нагоре, той започваше да ги брои. Изведнъж сред другите стъпки се появяваше една кървава следа, а след нея от време на време изникваха зеещи врати, през които се виждаха отразени в огледалата някакви страховити образи на измъчени мъже, които притискаха нещо до гърдите си. И пак сред множеството стъпки и кървави следи се появяваха стъпките на Флорънс. И пак тя продължаваше да върви пред него. И пак неспокойната мисъл продължаваше да я следва и да брои, все по-нагоре и по-нагоре, сякаш се изкачваше по величествена кула, за която бяха необходими години, за да се стигне до върха.