Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 643

— … се ожени — подсказа мисис Тутс.

— Много уместно и съвсем небезинтересно в случая е да забележа — каза мистър Тутс с грейнало лице, — че моята съпруга е най-необикновената жена и би се справила с поздравлението много по-добре от мен… и да позволя… моя приятел Фидър да се ожени… особено за…

— … за мис Блимбър — отново му подсказа мисис Тутс.

— За мисис Фидър, любов моя — понижи глас мистър Тутс, като се обърна към съпругата си, — „която бог свързва“, нали си спомняш, и по-нататък „и нека никой човек…“ нали така беше? Аз не мога да позволя моя приятел Фидър да се ожени… особено за мисис Фидър… без да вдигна тост… тост за тях! И нека… — продължи мистър Тутс и впери очи в жена си, за да се вдъхнови за стремителния полет на своето въображение — и нека факлата на Хименей бъде вашият фар на радостта, и нека цветята, които днес посипахме в краката ви, бъдат… бъдат ваши стражи срещу… унинието!

Доктор Блимбър, който имаше вкус към метафорите, беше очарован от приветствието и каза:

— Браво, Тутс! Наистина добре казано, Тутс! — поклати одобрително глава и започна да ръкопляска.

В отговор на приветствието на Тутс мистър Фидър произнесе една шеговита реч, проникната от много чувство. След него мистър Алфред Фидър, магистърът на хуманитарните науки, беше щастлив да вдигне тост за доктор и мисис Блимбър, а мистър Фидър, бакалавърът на хуманитарните науки, беше не по-малко щастлив да вдигне тост за малките шаферки в тюл. След това със своя звучен глас доктор Блимбър изказа някои пасторални мисли относно тръстиките, сред които възнамерявали да се заселят с мисис Блимбър, и за пчелите, които щели да жужат около тяхната колибка.

Тъй като малко след това очите на доктора започнаха видимо да лъщят, а неговият зет отбеляза, че времето било създадено за робите, и се осведоми дали мисис Тутс пеела, благоразумната мисис Блимбър разпусна събранието и изпрати Корнелия, невъзмутима и спокойна, в една пощенска кола с избраника на сърцето й.

Мистър и мисис Тутс се отправиха към странноприемницата „Бедфорд“ (мисис Тутс беше посещавала това място преди, когато още носеше моминското си име Нипър) и там ги очакваше едно писмо, което мистър Тутс чете толкова дълго, че мисис Тутс се разтревожи.

— Скъпа Сузан — предупреди я мистър Тутс, — за тебе уплахата е по-вредна и от преумората. Моля те, успокой се!

— От кого е писмото? — попита мисис Тутс.

— Но, мила — отговори мистър Тутс, — от капитан Джилс, разбира се. Не се вълнувай. Уолтър и мис Домби се очакват скоро у дома.

— Мили — изправи се бързо от канапето пребледнялата мисис Тутс, — не се опитвай да ме мамиш. Няма смисъл. Зная, че са се прибрали — изписано е на лицето ти!

— Тя е необикновена жена! — възкликна мистър Тутс с възторг и благоговение. — Права си, скъпа, прибрали са се. Мис Домби се е срещнала с баща си и те са се помирили.