Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 633

Той беше погубил душата си и за него вече нямаше спасение. Нощта на неговото земно падение никога нямаше да се смеси с лъчите на слънцето, позорното петно върху дома му никога нямаше да се изличи и нищо, слава богу, не можеше да възкреси мъртвото му дете. Но това, което можеше да направи в миналото по съвсем различен начин и така да направи и самото минало съвсем различно — въпреки че той едва ли мислеше за това сега, — това, което беше изцяло негово дело, това, което той толкова лесно можеше да превърне в благословия, а вместо това през всичките тези години с такова постоянство беше превръщал в проклятие, това именно терзаеше душата му.

Да! Той наистина помни. Дъждът, който чукаше по покрива, вятърът, който стенеше отвън, бяха предвещали това с печалните си звуци. Сега разбираше какво бе сторил. Сега разбираше, че сам се беше проклел — и от това проклятие главата му се привеждаше по-ниско, отколкото и от най-тежкия удар на съдбата. Сега разбираше какво значи да си отхвърлен и изоставен, сега, когато беше изгорил всички цветя на обичта в чистото сърце на дъщеря си и пепелта от тях се сипеше като сняг върху него.

Спомняше си я такава, каквато беше през онази нощ, когато той и новата му жена се прибраха в къщи. Спомняше си я такава, каквато беше при всички семейни събития в изоставената къща. И сега разбираше, че от всичко, което го беше заобикаляло, тя единствена не се беше променила. Синът му се бе превърнал в прах, гордата му жена се бе покварила, ласкаещият го приятел се бе преобразил в най-ужасния злодей, богатството му се бе стопило и дори стените, които го бяха приютили, го гледаха като непознат. Само тя винаги бе обръщала към него все същия нежен, благ поглед. Все същия до края. Тя изобщо не беше променяла отношението си към него, нито пък той към нея. И я беше загубил.

И докато съзнанието му се отърсваше подред от всички надежди, възлагани на младенеца, жена му, приятеля му, богатството му — о, как мъглата, през която я беше виждал, се вдигаше и му разкриваше истинския й образ! О, колко по-добре щеше да бъде, ако я беше обичал така, както беше обичал сина си, ако я беше загубил така, както беше загубил сина си, и ако ги беше положил заедно в преждевременния гроб!

И той гордо — защото у него все още имаше гордост — остави обществото да се отдалечи. И когато то избледня, мъжът се отърси от мисълта за него. Може би предполагаше, че лицето на обществото изразява съчувствие или безразличие, а той не искаше нито едното, нито другото. Еднакво искаше да избяга и от двете. Не можеше да се сети за никого, който би споделил нещастието му, освен за онази, която беше пропъдил. Въобще не мислеше какво би й казал или какво успокоение би му предложила тя, но беше уверен, че ако й беше позволил, тя щеше да му бъде предана. Уверен беше, че сега щеше да го обича повече, отколкото когато и да било, и вярваше, че това е толкова естествено за нея, колкото и това, че има небе над него. И в своята самота той седеше и мислеше часове наред. Всеки нов ден му повтаряше тези думи и всяка следваща нощ му разкриваше тази истина.