Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 634

Без съмнение всичко започна (колкото и бавно да съзряваха тези мисли отначало) с писмото, което получи от младия й съпруг, уверило го, че я е загубил. И въпреки това — той беше толкова горд в своето падение и толкова често си спомняше за нея само като за нещо, което е можело да му принадлежи, но безвъзвратно е загубил, че ако беше чул гласа й в съседната стая, той нямаше да отиде при нея; ако я беше срещнал на улицата и тя просто го беше погледнала по своя начин, той щеше да отмине със студено, сърдито лице и нямаше да я заговори, нито щеше да отпусне лицето си в усмивка, въпреки че веднага след това сърцето му би се пръснало от мъка. Каквито и мисли да бяха бушували у него, колкото и необуздан да беше гневът му в началото по отношение на брака й и съпруга й, всичко това сега беше минало. Той мислеше най-вече за това как всичко можеше да бъде по-иначе. А сега нещата се свеждаха до едно — беше я загубил. И той навеждаше глава с разкаяние и скръб.

Едва сега почувствува, че в тази къща му се бяха родили две деца и че между него и оголените, огромни, празни стени съществува някаква печална, но трудна за разкъсване връзка, породена от двойно детство и двойна загуба. Мислил беше да напусне къщата в онази вечер, когато това чувство беше пуснало корени в гърдите му — знаеше, че трябва да си отиде, но не знаеше къде да отиде, — но реши да остане още една нощ и в тази нощ да обиколи стаите за последен път.

В полунощ той излезе от уединената си стая и тихо тръгна нагоре по стълбите със свещ в ръка. Видя стъпките, от които собственото стълбище беше заприличало на улица, и си помисли, че докато седеше затворен, заслушан в тях, на него му се струваше, че всяка една от стъпките се запечатва в съзнанието му, а тук те се бяха слели. Разбираше колко многобройни са били, колко забързани в надпревара — стъпка върху стъпка, избутвайки се една друга, те бяха направили пътека нагоре и надолу по стълбите, — мислеше си с истински ужас и изумление колко много трябва да е страдал по време на това изпитание и смяташе, че има основание да е така променен. И друго си мислеше той: о, нима съществува някъде по света една лека стъпка, която би могла за миг само да заличи половината от тези стъпки! Сведе глава и с плач тръгна нагоре.

Той сякаш я видя да върви пред него. Спря се, погледна към таванския прозорец и тя като че отново беше там — една фигурка, самата тя детска, но с дете на ръцете, върви и пее. И отново същата фигурка, този път сама. Тя спира за миг, стаила дъх, лъскавата коса пада свободно около разплаканото й лице, и се обръща да го погледне.

Той бродеше из стаите, доскоро тънали в разкош, а сега голи, мрачни и променени като че и по форма, и по големина. Следите от стъпките и тук, както долу, бяха безчет, а мисълта за страданието, което беше понесъл, отново предизвика у него ужас и недоумение. Започна да се бои, че този безпорядък в главата му ще го подлуди, че мислите му вече са съвсем хаотични също като следите от стъпките и че също като тях са съединени в едно цяло в неразгадаеми фигури и плетеници.