Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 632

Минава доста време, докато мис Токс си тръгне, а Поли я изпраща по стълбите с припламваща свещ, дълго гледа след нея надолу по улицата и не изпитва никакво желание да се върне в студената къща, да разкъса тишината й с тежките резета и да се плъзне безшумно в леглото си. И все пак Поли прави всичко това, а на следващата сутрин поставя в една от затъмнените стаи храна, каквато е посъветвана да приготви. След това тя се оттегля и се връща тук едва на другата сутрин в определения час. Звънци има, но те никога не звънят, и въпреки че понякога тя дочува стъпки, движещи се из стаята, те никога не прекрачват прага.

Мис Токс се връща рано на другата сутрин и се залавя с приготвянето на дребни лакомства — или поне тя смята, че са такива, — които трябва да бъдат отнесени в онези стаи на следващата сутрин. Това занимание й доставя такова огромно удоволствие, че от този ден нататък тя най-редовно го върши. Всеки ден носи в своята малка кошничка различни отбрани подправки, взети от оскъдните запаси на починалия собственик на напудрената перука и косичника. Своя обяд — парчета студено месо, овчи език, половинка от пиле — носи завит в хартия за къдрене и като дели тези леки закуски с Поли, прекарва по-голяма част от времето си в тази развалина, от която и плъховете бягат. Тя се стряска и крие от всеки звук, влиза и излиза крадешком като престъпник и единственото й желание е да бъде вярна на поваления си кумир, без той да знае за това, без никой да знае за това освен една бедна, простодушна жена.

Майорът обаче знае, но не го разпространява, а само се забавлява. Майорът, в изблик на любопитство, е наредил на туземеца да наблюдава понякога къщата и да разбере какво става с Домби. Туземецът докладва за верността на мис Токс и майорът едва не се задавя от смях. Оттогава лицето му е станало по-синьо от преди, изникналите му очи ще изскочат от орбитите си и той не спира да хрипти:

— По дяволите, сър, тази жена е идиот по рождение.

А разореният мъж? Как ли прекарва часовете си сам? „След години той ще си спомни за това ридание в стаята му.“ Той наистина го помнеше и то му тежеше повече от всичко друго. „След години той ще си спомни за това ридание в стаята му. Дъждът, който чука по покрива, вятърът, който стене отвън, навярно предвещават такова нещо с печалните си звуци. След години той ще си спомни за него.“

Той наистина го помни. В самотните нощи, в безрадостните дни, в призрачното разсъмване, населено със спомените му, мисли за него. Той наистина го помни — с болка, с тъга, с разкаяние, с отчаяние. „Татко! Татко! Проговори ми, скъпи татко!“ Отново чува думите и вижда лицето. Вижда как то се скрива в треперещите й ръце и чува как оттам се надига онова проточено тихо ридание.