Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 635

Нямаше никаква представа в коя от тези стаи беше живяла в своята самота. С охота ги остави зад себе си и продължи да се изкачва нагоре. Тук имаше премного асоциации с невярната си жена, с неискрения си приятел и слуга, с неуместната си гордост. Сега обаче той беше отхвърлил всичко и мислеше само за двете си деца — с мъка, с болка и с любов.

Навсякъде стъпки! Не бяха пощадили дори старата стая там горе, където беше стояло креватчето. Клетият съкрушен човек едва успя да намери чисто местенце на пода до стената, където се хвърли и остави сълзите да текат на воля. Преди много години беше пролял толкова сълзи в тази стая, че в нея изпитваше по-малко срам от собствената си слабост, отколкото на друго място, и може би съзнавайки това, беше потърсил извинение пред себе си, за да се качи тук. Именно в тази стая беше дошъл с приведени рамене и клюмнала на гърдите глава. Именно в тази стая, съвсем сам, проснат посред нощ върху голия под, той плачеше. Но дори и в плача си това беше същият горд мъж и ако сега надникнеше тук нечие ласкаво лице или му се протегнеше ласкава ръка за помощ, той щеше да се изправи, да обърне гръб и да се върне долу в килията си.

Когато слънцето изгря, той отново се беше затворил в стаята си. Възнамерявал бе да си отиде този ден, но не искаше да разкъса връзката си с дома — последното нещо, което му беше останало. Отложи за следващия ден. Дойде и следващият ден, но пак отложи тръгването си. Всяка нощ, без никой да разбере, излизаше от стаята си и бродеше като призрак из разграбената къща. Сутрин при изгрев-слънце, когато светлината едва проникваше през спуснатите щори на прозореца, с неузнаваемо, посърнало лице, той потъваше в размисли за загубата на двете си деца. Беше загубил и двете. Така в своите мисли ги събираше отново и те вече не бяха разделени. О, ако можеше да ги събере с любовта си в миналото и в смъртта, защото дори смъртта не можеше да отдалечи дъщеря му толкова много!

Силното душевно вълнение и смут не бяха нови за него. Изпитвал ги беше и преди тези свои последни страдания. Те никога не са нови за упоритите и мрачни натури, които трябва да положат много усилия, докато станат такива. Земя, дълго подкопавана, се срутва в един миг. Това, което беше подкопано тук с толкова различни събития, не издържа и отначало лека-полека, а после все по-бързо започна да се руши, докато часовниковата стрелка не спираше своя бяг.

Най-накрая той започна да мисли, че изобщо не трябва да си отива. Все още можеше да се откаже от това, което кредиторите му бяха оставили (те му бяха оставили повече, отколкото бе пожелал), и да прекъсне връзката между себе си и опропастената къща само като прекъсне и другата връзка…

Когато крачеше напред-назад, звукът от стъпките му се долавяше в стаята на предишната му икономка, но значението на тези стъпки оставаше недоловимо, иначе те биха отеквали страховито.