Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 631

— Виж какво, Поли, скъпа — казва на тръгване мистър Тудъл, — сега аз съм машинист и имаме достатъчно пари и ако не помнех прежната добрина, не бих ти позволил да идваш тук, за да станеш и ти такава мрачна. Но прежната добрина, Поли, не бива никога да се забравя. А освен това самото ти лице действува така ободряващо на хората, изпаднали в беда. Затова, скъпа, дай да го целуна още веднъж. Зная, че повече от всичко на света обичаш да вършиш добро. Моето мнение е, че това, което правиш сега, е правилно и редно. Лека нощ, Поли.

През това време мисис Пипчин вече се чернее на входната врата с черните дипли на полата си, с черното си боне и шал, а опакованите й лични вещи и креслото (доскоро любимо кресло на мистър Домби и неоспорвана вещ на търга) стоят готови до нея. Сега тя очаква само покритата кола, която тази вечер ще пътува до Брайтън специално заради нея и която ще се отбие да я вземе по специално споразумение, за да я откара до дома й.

Ето че колата пристига. След като дрехите на мисис Пипчин са натоварени и подредени, идва ред на креслото на мисис Пипчин, което е натоварено и поставено в един удобен ъгъл между снопи сено, като намерението на чудесната жена е да седи отгоре му по време на пътуването. След това и самата мисис Пипчин е натоварена и тя с мрачна решителност заема своето място. Стоманеносивите й очи проблясват със змийски пламък в очакване на нескончаемия поток от препечени филии с масло, топли котлети, тормоз върху малки деца с възпитателна цел, безмилостно хокане на горката Бери и всички други наслади в замъка на Кръвопийцата. Мисис Пипчин почти прихва при потеглянето на колата, а след това оправя черните дипли на полата си и се настанява удобно всред възглавничките на своето кресло.

Къщата е такава развалина, че всички плъхове бягат от нея и не е останал нито един.

Но Поли, макар да е съвсем самотна в изоставената къща — нейната самота не се разсейва от присъствието на бившия господар, скрил се в затворените стаи, — не остава за дълго така. Нощ е. Тя е седнала да работи в стаята на икономката, като се старае да забрави колко безлюдна е тази къща и каква история има. И в този момент някой почуква на вратата на вестибюла — едно обикновено почукване, но в тази къща то прозвучава оглушително. Тя отваря и се връща по кънтящия вестибюл, придружена от една женска фигура със строго черно боне. Това е мис Токс и очите на мис Токс са зачервени.

— О, Поли — започва мис Токс, — преди малко се отбих у вас за един кратък урок с децата и те ми предадоха съобщението, което си оставила за мен. Веднага щом се съвзех, те последвах. Съвсем сама ли си тук?

— Ами да! Жива душа няма! — отговаря Поли.

— Видя ли го? — пита шепнешком мис Токс.

— Мили боже — възкликва Поли, — не, никой не го е виждал от толкова дни. Казват, че изобщо не е напускал стаята си.

— Не казват ли, че е болен? — пита мис Токс.

— Не, мадам, не съм чувала подобно нещо — отвръща Поли, — само разсъдъкът му не е в ред. Горкият господин, сигурно му е много зле там.

Тя направо онемява от огромното съчувствие на мис Токс. Мис Токс съвсем не е в първа младост, но тя не е закоравяла от безбрачието и възрастта. Сърцето й е много нежно, състраданието й — неподправено, уважението й — искрено. Под медальона с мътния поглед мис Токс носи много по-добри качества, отколкото има у някои с не толкова странна външност. Тези качества ще оцелеят много повече години, отколкото и най-хубавата външност и обвивка, които великият косач прибира в своята реколта.