Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 623

Смехът, с който се оттегли, беше по-страшен и от воплите й, по-страшен и от безумните ридания, които последваха, по-страшен и от малоумния вид, с който седна на старото си място и се вторачи в тъмнината!

През цялото време очите на Алис бяха приковани в Хариет и тя нито за миг не беше пуснала ръката й. Сега тя заговори:

— Докато лежах тук, почувствувах, че бих искала да знаеш всичко това. Мислех си, че това може да ти помогне да разбереш какво ме ожесточи толкова. В престъпния си живот слушах толкова много за пренебрегнатия си дълг, че започнах да вярвам, че и към мене не са изпълнили дълга си и че каквото посееш, това ще пожънеш. Аз стигнах някак си до заключението, че когато благородните момичета са имали лош дом и майка, те също, макар и по свой начин, съгрешават, но техният грях не е толкова гнусен като моя и те трябва да благодарят на бога за това. Това сега е минало. Прилича на сън, който не мога много ясно да си спомня и да разбера. А откакто ти започна да седиш тук и да ми четеш, все повече ми прилича на сън. Разказвам ти го така, както си го спомням. Ще ми почетеш ли пак малко?

Хариет се опита да освободи ръката си от нейната, за да отвори книгата, но Алис я задържа още миг.

— Нали няма да изоставиш майка ми? Аз й прощавам, ако въобще има за какво. Зная, че тя също ми прощава и че дълбоко в душата си съжалява за всичко. Нали няма да я изоставиш?

— Никога, Алис.

— Само една минутка още. Постави главата ми така, че като четеш, да мога да разбирам смисъла на думите по твоето добро лице.

Хариет изпълни молбата й и зачете — зачете вечната книга за всички уморени и угрижени, за всички окаяни, прегрешили и пренебрегнати на този свят, — зачете благословената история, в която слепият, сакат, парализиран просяк, крадецът, жената, покрита с позор, получават своя дял, който никакво човешко високомерие, безразличие или изтънченост не може да им отнеме, нито да намали и с частица дори през всички тези векове, през които светът ще просъществува — зачете повелята на Оногова, който в целия човешки кръговрат, при всички надежди и скърби, от люлката до гроба, от детството до старостта, изпитва благо състрадание и проявява интерес към всяка дребна случка или важно събитие, към всяка мъка и неволя.

— Ще дойда утре — каза Хариет, като затвори книгата — рано сутринта.

Блестящите очи, все още приковани в нея, се затвориха за миг, след това пак се отвориха. Алис я целуна и благослови.

Очите я проследиха до вратата и в тяхното сияние и върху успокоеното лице проблесна усмивка, когато вратата се затвори. Очите й останаха приковани там. Тя постави ръка на гърдите си и зашепна святото име, което й бяха чели. Животът угасна на лицето й като духната свещ.

Върху леглото не лежеше нищо друго освен празната тленна обвивка, която дъждът бе шибал, и черната коса, която зимният вятър бе развявал.