Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 622

Хариет извърна глава от старицата, погледна блестящите очи, приковани в нея, и прочете потвърждение в тях.

— Е! — извика старицата, а треперещата й глава се вирна ужасяващо суетно. — Въпреки че сега съм състарена и грозна — много по-състарена от начина си на живот, отколкото от годините, — някога и аз съм била млада като всички други! Да, и хубавка като много други! На времето аз бях едно свежо селско девойче, миличка — тя протегна през леглото ръката си към Хариет, — и миловидна. В моето село бащата на мисис Домби и неговият брат бяха най-веселите и обичани гости от Лондон. Но те отдавна вече са мъртви! Боже, боже, толкова отдавна! Братът, бащата на моята Алис, се помина първи.

Тя повдигна леко глава и се вгледа в лицето на дъщеря си, като че споменът за нейната младост възкреси в паметта й спомена за младостта на дъщеря й. След това внезапно захлупи лице върху леглото и закри с ръце главата си.

— Те си приличаха толкова много — каза старата жена, без да вдига очи, — колкото могат да си приличат братя, които са почти връстници… едва ли имаха повече от година разлика, доколкото си спомням… и ако бяхте видели моята щерка редом с дъщерята на другия брат, както аз веднъж я видях, щяхте да забележите въпреки разликата в облеклото и начина им на живот, че много си приличат! О, нима приликата е изчезнала и нима само моята щерка… само моята щерка… се е променила толкова много!

— Всички се променяме, майко, всеки по реда си — успокои я Алис.

— Всеки по реда си! — извика старата жена. — Но защо и нейният ред да не дойде, когато е дошъл редът на моята щерка? Майката сигурно се е променила… и тя изглеждаше толкова стара и сбръчкана като мене въпреки всичките си мазила… но тя беше красива. Какво съм сторила аз, аз, какво по-лошо от нея съм сторила аз, че само моята щерка трябва да лежи тук и да гасне?

Надавайки отново див вопъл, тя избяга в стаята, откъдето беше дошла. Но веднага след това пак я прихвана да се върне, дотътри се до Хариет и каза:

— Та това точно ме помоли да ти кажа Алис, миличка. Това е всичко. Открих го в Йоркшир едно лято, когато започнах да разпитвам коя е и всичко друго за нея. Такова роднинство не ми беше от полза тогава. Те нямаше да ме признаят за роднина, а и нямаха какво да ми дадат. Може би по-късно щях да ги помоля за малко пари, ако не беше моята Алис. Мисля, че щеше да ме убие, ако бях го направила. По свой начин тя е не по-малко горда от другата — обясни старата жена, боязливо докосна лицето на дъщеря си и отдръпна ръка, — колкото и смирена да е сега. Но тя тепърва ще ги посрами със своята хубост. Ха-ха! Тя ще ги посрами, моята красива щерка!