Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 621

— Лежа тук и понякога си мисля, че хубаво би било да поживея поне още малко, за да имам време да ти покажа колко признателна мога да бъда. Но това е слабост и бързо минава. Така да бъде! По-добре за теб! И за мен е по-добре!

Съвсем другояче държеше тя тази ръка в онази студена зимна вечер пред камината. Презрение, ярост, предизвикателство, безразсъдство, погледнете! А ето какъв е краят!

Мисис Уикам, след като подрънка достатъчно дълго с шишенцата, донесе лекарството. Тя гледаше студено как болната пие, устата й беше стисната силно, веждите свъсени и тя поклащаше глава, с което показваше, че дори и мъчения не биха могли да изтръгнат от нея признание колко безнадеждно е състоянието на болната. След това мисис Уикам поръси стаята с някаква освежаваща течност, а целият й вид напомняше на жена-гробар, която посипва пепел върху пепелта, прах върху праха — тъй като тя беше сериозна особа, — а после се оттегли в кухнята, за да похапне някакви погребални банички.

— Колко време измина — попита Алис, — откакто дойдох при тебе и ти казах какво съм сторила, а на теб ти рекоха, че е късно да го настигнат?

— Малко повече от година — отговори Хариет.

— Малко повече от година — замислено се взря в лицето й Алис. — Месеци, много месеци минаха, откакто ме доведе тук.

— Да — отговори Хариет.

— Доведе ме тук със силата на добротата и нежността. Мен! — Лицето на Алис потръпна под ръката й. — И ме направи човек с женствения си вид, със словата си и ангелските си дела!

Хариет се наведе над нея и започна да я успокоява и утешава. След малко Алис, която продължаваше да лежи, все така притиснала лице в ръката на Хариет, помоли да повикат майка й.

Хариет я повика няколко пъти, но старицата, седнала до отворения прозорец, така се бе вторачила навън в тъмнината, че не я чу. Едва когато Хариет отиде и я докосна, тя се изправи и дойде при тях.

— Майко — каза Алис, като отново хвана ръката на Хариет и прикова в своята гостенка блесналите си от обич очи, докато старата жена беше удостоена само с едно помръдване на пръста, — кажи й това, което знаеш.

— Тази вечер ли, миличка?

— Да, майко, тази вечер — тихо и тържествено отговори Алис.

Старата жена, чийто разсъдък сякаш беше помрачен от страх, угризения или скръб, се дотътри от другата страна на леглото срещу Хариет, след това се свлече на колене, така че сбръчканото й лице да бъде наравно със завивките, протегна ръка да докосне ръката на дъщеря си и започна:

— Моята красива щерка…

О, небеса, викът беше такъв, че я накара да спре и да се взре в клетото тяло, което лежеше на леглото!

— Вече не съм, много отдавна не съм красива, майко! Отдавна повехнах — каза Алис, без да я поглежда. — Недей да скърбиш за това сега!

— Моето момиче — неуверено започна старицата, — моята щерка, която скоро ще оздравее и ще посрами всички хубавици…

Алис печално се усмихна на Хариет и още по-гальовно притисна ръката й, но не каза нито дума.

— … която скоро ще оздравее, казвам — повтори старицата и се закани със съсухрения си юмрук на празното пространство, — и която ще посрами всички хубавици със своята красота… да, ще ги посрами. Казвам, че ще ги посрами, трябва да ги посрами — тя като че ли разпалено спореше с някакъв невидим противник, който стоеше край леглото и й противоречеше, — отвърнаха се от моята дъщеря и я изоставиха, но ако пожелае, тя също може да се похвали със знатни роднини. Да, със знатни роднини. Роднинството съществува и без вашите попове и венчални пръстени… може би те го узаконяват, но не могат да го отрекат, когато съществува… а моята дъщеря има добри роднини. Покажете ми мисис Домби и аз ще ви покажа първата братовчедка на моята Алис.