Читать «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)» онлайн - страница 625

Споменават и мистър Домби, но съвсем между другото. Изказват се предимно предположения откога е знаел, че това ще се случи. Готвачката прозорливо казва:

— Отдавна, бога ми. Мога да се закълна.

И тъй като се допитват и до мистър Пърч, той потвърждава нейното мнение по въпроса. Някой се чуди какво ще направи той и дали няма да се захване за друга работа. Мистър Таулинсън не допуска това и намеква за уединение в един от онези приюти за обеднели аристократи, които са по-сносни.

— Нали знаете, от онези, където ще си има малка градинка — скръбно говори готвачката — и през пролетта ще си отглежда в нея благовонни секирчета.

— Точно така — потвърждава мистър Таулинсън, — и ще принадлежи към едно или друго братство.

— Ние всички сме братя — казва мисис Пърч, оставила за миг чашата си.

— С изключение на сестрите — отговаря мистър Пърч.

— Така се наказват горделивите — отбелязва готвачката.

— Откак свят светува и вовеки веков гордостта се наказва сурово от бог! — допълва прислужницата.

Чувството, което ги е обхванало, докато изказват своите размишления, е чудесно и те усещат една истинска християнска сплотеност при понасянето на този общ удар с такова смирение. Това отлично състояние на духа е нарушено един-единствен път от някаква млада слугиня от кухнята, от по-низшето съсловие, при това с черни чорапи, която до този момент през цялото време е седяла с отворена уста, а сега съвсем неочаквано изстрелва думи със следното съдържание:

— Ами ако не ни платят!

Цялата компания онемява за миг. Готвачката, която първа се съвзема, се обръща към младата жена и иска обяснение как така тя се осмелява да обижда семейството, чийто хляб яде, с такива гнусни подозрения и нима мисли, че човек, у когото е останала поне капчица гордост, може да лиши бедните си слуги от тяхното оскъдно възнаграждение?

— И ако така вярваш и в бог, Мери Дос — казва разпалено готвачката, — не зная докъде смяташ, че ще стигнеш.

Мистър Таулинсън също не знае това, нито пък някой друг, а и младата слугиня от кухнята, изглежда, също няма точна представа и сега, подложена на общия присмех, се покрива със своето смущение като с дреха.

След няколко дни непознати хора започват да се отбиват в къщата и да си уреждат срещи, като че ли домът е техен. Особено внимание заслужава един джентълмен с юдейско-арабска физиономия и масивен ланец на часовника, който си подсвирква в гостната и чакайки друг джентълмен, винаги носещ в джоба си перодръжка и мастило, пита мистър Таулинсън (непринудено наричайки го „мой човек“) дали не знае случайно колко е платено на времето за алено-златистите завеси.

С всеки изминал ден броят на посетителите и деловите срещи в трапезарията се увеличава и всеки джентълмен като че носи перодръжка и мастило в джоба си и винаги му се отдава някакъв случай да ги използува. Най-накрая се оповестява, че ще има търг. Тогава започват да пристигат нови хора с перодръжки и мастило по джобовете си, предвождащи един отряд от работници с каскети, които моментално започват да измъкват килимите, да разбутват мебелите и да оставят хиляди следи от обувките си във вестибюла и по стълбите.