Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 69

— Но аз не искам да имам няколко любовника! — дърпам се аз като магаре на мост. — Искам си Джош!

— Да, ама точно него не можеш да го имаш! Откажи се!

Не можете да си представите как ми е писнало хората непрекъснато да ми повтарят, че трябва да се откажа от Джош! Казват го родителите ми, казва го Натали, казва го и онази старица, с която веднъж говорих в автобуса…

— Но защо трябва да се откажа от него?! — възкликвам възмутено сега. — Защо всички непрекъснато трябва да ми повтарят, че е било най-добре да се откажа?! Какво му е лошото на това да се придържаш към една-единствена цел?! Във всяка друга област от живота постоянството се окуражава, даже често и възнаграждава! Така де, защо никой не е казал на Едисън, че трябва да се откаже от електрическите крушки, а?! Защо никой не се е осмелил да каже на Скот, че трябва да забрави за Южния полюс?! Никой не му е мърморил: „Хайде бе, Скоти, откажи се! Южният полюс не е единствената ледена пустош на света!“. А той е продължил да се опитва! И е отказал да се предаде, колкото и трудно да е ставало! И накрая е успял!

Към края на вдъхновената си реч се чувствам наелектризирана като истински оратор. Обаче забелязвам, че Сейди ме наблюдава така, сякаш съм малоумна. Накрая изрича:

— Скот не успя да стигне до Южния полюс. Замръзна!

Аз също я смразявам с поглед. Някои хора не се уморяват да гледат негативно на живота!

— Няма значение! — тропвам с крак и вирвам брадичка. — Отивам на онзи обяд и точка!

— Ако искаш да знаеш, най-лошото, което едно момиче може да направи, е да се влачи след момчето, когато връзката им е приключила! — отсича презрително Сейди. Аз ускорявам крачка, обаче за нея не е никакъв проблем да ме следва. — Едно време в селото ни имаше момиче на име Поли. Страховита преследвачка на мъже ти казвам! Беше си повярвала, че един Дезмънд все още е влюбен в нея и го преследваше навсякъде! Затова решихме да й спретнем малка шегичка. Казахме й, че Дезмънд е в градината и понеже го е срам да говори с нея, се крие зад храстите. А после, когато тя се появи на уреченото място, едно от момчетата започна да чете писмо, уж написано от него. Бяхме го написали ние, разбира се. И всички се бяхме скрили в храстите и се заливахме от смях, когато наблюдавахме физиономията й.

На това място не мога да не усетя известно любопитство за края на историята й.

— Но нали другото момче е звучало по-различно от Дезмънд?

— Обясни й, че звучал пискливо от нерви. Каза, че присъствието й го превръщало в треперещо листо. Поли пък заяви, че го разбирала, защото и собствените й крака били като аспик⁴. — Тук Сейди започва да се кикоти като момиче. — И от тогава нататък й излезе прякорът „Аспикът“. Така си и остана!

— Но това е адски подло! — провиквам се ужасено. — Момичето не осъзна ли, че това е номер?

— Едва когато всички храсти в градината започнаха да се тресат от смях. А после моята приятелка Бънти чак се претърколи в тревата — толкова силно се смееше. И това сложи край на играта, разбира се. Горката Поли! — Тук Сейди отново се изкисква на спомена си. — Хвърляше огън и жулел дни наред! А после цяло лято отказа да ни говори.