Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 67

— Добре де, представи си! Хайде! И късмет! Опитай се да откриеш колкото ти е възможно повече неща! И внимавай!

Сейди изчезва, а аз източвам врат, за да огледам по-добре прозореца на Джош. Не че виждам нещо. Призлява ми от нетърпение да разбера какво става. Седмици наред не съм била толкова близо до Джош! А сега той е там, а Сейди го наблюдава. И всеки момент ще се появи и…

— Няма го — материализира се неочаквано пред мен милата ми пралеля.

— Как така го няма? — ококорвам се срещу нея аз, едва ли не обидена. — Че къде може да е? Обикновено не тръгва за работа преди девет.

— Нямам представа — свива рамене тя. Очевидно това изобщо не я интересува.

— Как изглежда жилището му? — не се сдържам аз и започвам да я разпитвам. — Сигурно е пълен хаос, нали? Празни кутии от пица, разхвърляни навсякъде, бутилки от бира… Нали? Сякаш изобщо няма сили за нищо! Сякаш изобщо не му пука за живота!

— Нищо подобно! Много е подредено! — парира ме Сейди. — А в кухнята има много плодове. Нямаше как да не ги забележа.

— О, ясно — увесвам нос. — Ами… той очевидно е решил да се погрижи за себе си… — Свеждам глава леко обезкуражена. Не че точно искам Джош да се е превърнал в развалина и да е на ръба на силите си, но…

Добре де, сещате се — това щеше да поласкае самолюбието ми! Така си е!

— Хайде да тръгваме! — прозява се Сейди. — Писна ми да стоя тук!

— Няма да си тръгна просто така! Върни се и огледай пак! За нещо необичайно! Като например… някакви мои снимки или нещо подобно.

— Няма — отговаря веднага Сейди. — Там няма нито една твоя снимка!

— Но ти дори не си погледнала! — срязвам я гневно аз. — Претърси бюрото му! Може да е започнал да ми пише писмо или нещо подобно! Хайде, върви! — И без изобщо да се замисля, се опитвам да я бутна към сградата, обаче ръцете ми минават право през тялото й.

— Бррр! — дръпвам се погнусена.

— Не прави така! — провиква се възмутено тя.

— Това… болеше ли? — питам колебливо и поглеждам ръцете си, защото ги чувствам така, сякаш наистина са били потопени в нейните вътрешности.

— Не точно — промърморва неохотно тя. — Но никак не е приятно някой да се ровичка в стомаха ти!

И после се изпарява. Правя съзнателни опити да потисна нетърпението си и да чакам търпеливо. Но просто не мога да издържам да си седя навън и да не знам какво става вътре! Знам си, че ако търся аз, все нещо ще открия. Нещо като дневник, в който Джош излива мислите си… или недописан имейл, че и неизпратен… Или стихче! Представете си само! Той е написал стихотворение за мен!

Не мога да не се отдам на поредната си фантазия — как Сейди попада на стихче, нахвърлено върху някакво хвърчащо листче. Нещо съвсем простичко и директно, като самия Джош. Например:

„Всичко беше грешка — голяма,

Господи, как ми липсваш, Лара!

Обичам твоята…“

Тук обаче не се сещам за нищо, което да се римува с „Лара“.

— Ехооо! Събуди се! Лара? — Подскачам стреснато и отварям очи, за да видя Сейди отново пред себе си.

— Откри ли нещо?… — виквам веднага.