Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 70
Софи Кинсела
— Изобщо не съм изненадана! — възкликвам. — Защото вие и без това сте били много жестока пасмина! Ами ако тяхната любов всъщност не е била мъртва, а? Ами ако сте разрушили завинаги шансовете й да живее с голямата си любов?
— Голямата си любов ли?! — подхвърля насмешливо пралеля ми. — Хей, ама ти си била много старомодна, знаеш ли?!
— Аз да съм старомодна?! — провиквам се невярващо.
— Ти си точно като баба ми — с твоите любовни песни и непрекъснатите въздишки! И в чантата си непрекъснато носиш една миниатюра на любимия си, нали? Само не отричай! Виждала съм те да я гледаш!
Необходимо ми е известно време, докато осъзная какво по-точно има предвид тя.
— Да, ама не е точно миниатюра. Нарича се мобилен телефон.
— Няма значение как се нарича! Продължаваш да си го гледаш и да му правиш мили очички, а после вдъхваш успокояващи соли от онази дребна бутилчица…
— Това е лекарство! — прекъсвам я гневно. Господи, тази жена наистина започва да ми лази по нервите! — Значи ти не вярваш в любовта — това ли искаш да ми кажеш? Никога ли не си била влюбена? Дори когато си била омъжена?
Покрай мен минава пощальон и ме поглежда странно. А аз побързвам да сложа ръка на ухото си, сякаш си оправям слушалката. Май ще трябва наистина да започна да нося такава — като камуфлаж.
Междувременно Сейди не казва нищо. Мълчи. Когато стигаме станцията на метрото, аз неочаквано се заковавам на място и я поглеждам, вече искрено заинтригувана.
— Хайде, кажи ми! Наистина ли никога не си била влюбена?
Настъпва кратка пауза, а после Сейди размахва ръце и гривните й се раздрънчават.
— Просто се забавлявах! В това вярвах — в забавлението, флиртовете, гъдела в стомаха…
— Какъв гъдел?
— Така си го наричахме с моята приятелка Бънти. — Споменът извиква усмивка на устните й. — Започва като тръпка — точно когато зърнеш мъжа за първи път. А после, когато погледът му срещне твоя, тръпката пролазва по гърба ти и се превръща в гъдел в стомаха ти и ти си мислиш:
— А после какво става?
— Ами, танцувате, пийвате по един-два коктейла, флиртувате… — Очите й проблясват.
— А после…
Иска ми се да я запитам: „А после чукаш ли го?“, обаче този въпрос някак си не ми изглежда особено подходящ за ушите на моята сто и пет годишна пралеля. Веднага след това обаче си спомням за посетителя й в старческия дом и отбелязвам:
— Хей, можеш да си приказваш каквото искаш, обаче аз знам, че в живота ти е имало и един по-специален човек!
— Какво искаш да кажеш? — извръща се рязко към мен тя и забелязвам, че се изпълва с напрежение. — За какво изобщо говориш?
— За един конкретен господин на име… Чарлз Рийс?
Надявам се с това да предизвикам изчервяване или ахване, или нещо от този род, обаче тя ме поглежда напълно безизразно.
— Никога не съм чувала за него.
— Чарлз Рийс! Дошъл ти е на посещение в старческия дом! Преди няколко седмици!
Сейди поклаща глава и отбелязва тихо:
— Не си спомням. — Очите й потъмняват, когато допълва: — Всъщност точно за това място не си спомням много.