Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 65

Изскачам пред входа на кооперацията и заварвам мама и татко застанали сковано на тротоара пред мен. Мама държи цвете в саксия, а татко — пълна догоре чанта на „Холанд и Барет“. Разменят си някакви послания шепнешком. Когато ме виждат, се приближават към мен с престорени усмивки, сякаш съм пациент в психиатрична болница.

— Лара, скъпа! — Виждам как татко оглежда лицето ми с тревожни очи. — Не отговори на нито едно от гласовите и текстовите ми съобщения! Започнахме да се притесняваме за теб!

— А, да бе! Е, извинявайте! Бях доста заета тези дни.

— Скъпа, какво стана в полицейското управление! — обажда се и мама, полагайки безуспешни усилия да звучи спокойно.

— Всичко е наред. Дадох показания.

— О, Майкъл! — притваря отчаяно очи мама.

— Значи ти наистина вярваш, че пралеля ти Сейди е била убита? — изрича предпазливо татко.

Веднага разбирам, че този път той е не по-малко подплашен и от мама.

— Виж какво, татко, нищо особено не се е случило — опитвам се да го успокоя аз. — Не се тревожете за мен!

Очите на мама се отварят рязко като на току-що включен робот.

— Витамини! — провиква се тя и започва да рови в чантата, която държи татко. — Помолих жената от магазина за… поведенчески… — Не довършва. — И лавандулово масло… и едно цвете, което да ти облекчи стреса… Можеш да му говориш, знаеш ли? — С тези думи тя се опитва да ми пъхне в ръцете саксията, обаче аз я отблъсквам.

— Не искам цвете в саксия! Забравям да ги поливам и те умират!

— Не е задължително да си имаш цветя вкъщи! — опитва се да ме успокои татко и поглежда предупредително мама. — Но очевидно напоследък се намираш под голям стрес — с новия бизнес и… и… Джош…

Скоро ще ги видя аз каква песен ще ми запеят! Ще ги видя аз, когато си дадат сметка, че през цялото време съм била права! Ще ги видя аз как ще останат със зяпнала уста, когато двамата с Джош отново се съберем и се оженим! Не че точно сега мога да им го кажа, разбира се!

— Татко — обръщам се към него с търпелива и здравомислеща усмивка аз, — казах ти, че вече изобщо не мисля за Джош! Просто продължавам напред! Ти си този, който непрекъснато говори за него!

Ха! Така им се пада! Тъкмо се каня да заявя на татко, че може би той е обсебеният от мисълта за Джош, когато точно до нас спира такси, шофьорът подава глава от прозореца и се провиква:

— „Бикенхол Маншънс“ 32?

Мамка му! Добре де, ще се престоря, че не съм го чула. Мама и татко си разменят многозначителни погледи. После мама се обажда колебливо:

— Това не е ли адресът на Джош?

— Не си спомням! — махвам небрежно с ръка аз. — Както ще да е. Сигурно е за някой друг.

— „Бикенхол Маншънс“ 32? — провиква се още по-силно шофьорът. — Лара Лингтън? Вие ли сте резервирали такси?

По дяволите!

— Защо ще ходиш в апартамента на Джош? — Мама вече не е на себе си.

— Няма да ходя! — срязвам я аз. — Сигурно е кола, която съм поръчала преди месеци и едва сега се е сетила да се появи! Тези таксита винаги закъсняват! Хей, закъснели сте с шест месеца! Махайте се! — подвиквам на ухиления шофьор, който най-сетне се усеща и отпрашва по пътя си.