Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 64
Софи Кинсела
— Свила си тоалета на друго момиче? — Не успявам да сдържа кикота си. — Откраднала си го?
— Не съм го откраднала! — поглежда ме възмутено тя. — Не говори глупости!
— Откъде знаеш? — продължавам, неспособна да устоя на желанието си да я подразня. — Ами ако тя също е призрак и иска да носи тази рокля точно днес, а не може? Ами ако сега си седи някъде, завряна в ъгъла, и си изплаква очите?
— Тези неща не стават така! — отговаря с леден тон Сейди.
— А ти откъде знаеш как стават? Откъде знаеш… — Не довършвам, внезапно озарена от нова идея. — Хей, сетих се! Трябва само да си
— Ти винаги ли загряваш толкова бавно? — прекъсва ме моята пралеля. — Да не мислиш, че не съм опитвала? Опитвах се да си представя и моята наметка от заешка кожа, опитвах и с балните пантофки, обаче не можах да ги получа! Не мога да разбера защо.
— Възможно е да можеш да носиш единствено призрачни тоалети — отбелязвам след кратък размисъл. — Имам предвид дрехи, които също са мъртви. Например такива, които са били нарязани, изгорени или унищожени по някакъв начин.
И двете се вглеждаме като по команда в бледоморавата рокля. И на двете очевидно ни е тъжно да си я представим нарязана на парчета. Всъщност ще ми се изобщо да не го бях споменавала.
— Е, готова ли си за тръгване? — сменям рязко темата аз. — Ако тръгнем навреме, ще можем да хванем Джош, преди да е тръгнал за работа. — Изваждам от хладилника едно кисело мляко и започвам да гълтам лъжица след лъжица. Ала само от мисълта, че отново ще бъда близо до Джош, ми призлява. Толкова съм превъзбудена, че дори не мога да доям млякото си. Оставям наполовина опразнената кофичка в хладилника и хвърлям лъжицата в мивката. — Хайде! Да тръгваме! — Вземам четката си за коса от обичайното й място във фруктиерата и я прокарвам няколко пъти през косата си. След това грабвам ключовете си и се обръщам тъкмо навреме, за да видя как Сейди ме наблюдава.
— Божичко, ама ръцете ти наистина са пълнички! — отбелязва тя. — Досега не бях забелязала.
— Не са пълнички! — срязвам я обидено. — Само мускули са! — Свивам ги и стисвам юмрук, за да й покажа бицепсите си, и тя примигва уплашено.
— Още по-лошо! — Свежда самодоволно очи към собствените си крехки бели ръце и отбелязва: — Някога се славех с великолепни ръце!
— Да, обаче модата се промени! Днес предпочитаме по-оформени ръце — информирам я назидателно аз. — Ходим на фитнес и правим мускули! Та, готова ли си? Таксито ще бъде тук всеки момент! — Звънецът отдолу иззвънява и аз вдигам слушалката. — Здравейте! Веднага слизам!
— Лара? — достига до мен познат, приглушен глас. — Скъпа, татко е! И мама. Просто наминаваме, за да видим дали си добре. Решихме, че можем да те хванем преди работа…
Вторачвам се невярващо в домофона. Татко и мама ли? Точно сега ли намериха?! И какво е това тяхното „наминаване“, между другото? Мама и татко никога не „наминават“ просто така!
— Ами… страхотно! — изричам, като се опитвам да звуча жизнерадостно. — Веднага слизам!
