Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 280

Цялата зала ахва. Чичо Бил пребледнява, позеленява и накрая успява да залепи на лицето си подобие на усмивка. Аз поглеждам към Ед, който ми намига и ми дава знак с вдигнат палец. Именно Ед беше този, който предложи: „Пиши направо десет милиона!“. Лично аз бях повече склонна на пет и при това смятах, че и те са много. А най-страхотното е, че това сега е обявено пред шестстотин души и цяла редица журналисти, така че той няма как да се отметне.

— И отново благодаря на всички ви за присъствието! — оглеждам църквата. — Когато картината беше открита, Сейди вече беше в старчески дом. Тя така и не разбра колко е обичана и ценена. Ако можеше да ви види сега, всичките, събрани тук, щеше да бъде много щастлива! Щеше да разбере… — Тук осъзнавам, че очите ми се пълнят със сълзи.

Не, няма да се огъна! След всичко, което успях да направя — не!

Незнайно как, но накрая успявам да се усмихна, поемам си дъх и продължавам:

— Щеше да разбере, че е оставила уникална следа в този свят! Че е дала щастие на толкова много хора и оставеното от нея ще бъде тачено поколения наред! Като нейна праплеменница не мога да изпитвам нищо по-малко от огромна гордост! — Отново се обръщам към картината, плъзгам поглед към нея, а после пак се обръщам и поглеждам публиката. — А сега единственото, което остана да кажа, е… за Сейди! Бихте ли вдигнали чашите си, ако обичате…

Настъпва раздвижване и шумотевица и звън на чаши, когато всички протягат ръце към коктейлите си. При пристигането си всеки гост получи по един коктейл — джин фис или „Сайдкар“, приготвени специално от двама бармани от хотел „Хилтън“. (И изобщо не ми пука дали хората обикновено пият коктейли на заупокойните служби или не!)

От църковния орган се разнасят уводните акорди на „Йерусалим“, а през това време аз слизам тържествено по стълбите на подиума и се приближавам към Ед, който е до родителите ми. Той е облечен в най-удивителното оригинално сако от двайсетте, за което плати цяло състояние на един търг в „Сотбис“ и с което изглежда като същинска звезда на черно-бялото кино. Когато възкликнах ужасено заради цената, той само сви рамене и заяви, че знае какво означавал за мен периодът на двайсетте години на двайсети век.

— Браво на теб! — прошепва сега Ед и стиска ръката ми. — Сигурен съм, че тя много се гордее с теб!

А когато пеенето започва, аз осъзнавам, че не мога да пея с хората. Не знам защо, обаче гърлото ми се е стегнало и отказва да пропусне звук. Вместо това оглеждам обсипаната с цветя църква, красивите тоалети на присъстващите и всичките тях, събрани тук, пеещи в памет на Сейди. Толкова много различни хора, от различни нива на живота. Стари, млади, семейни, приятели от старческия дом… хора, до които тя се бе докоснала по един или друг начин. Всичките — събрани тук. Всички — заради нея.

Точно това заслужаваше Сейди!

Точно това е заслужавала! Винаги!

* * *

Когато службата най-сетне завършва, органистът се впуска в ритмите на чарлстона (Изобщо не ми пука дали на заупокойните служби обикновено има чарлстон или не), а паството бавно се изнизва навън, всеки с коктейлната си чаша. Приемът ще се състои в Лондонската портретна галерия — благодарение на прекрасния Малкълм Гледхил, както и на любезните момичета с табелките, които съобщават на хората закъде да се запътят.