Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 281

Но аз не бързам особено. Все още нямам сили да се изправя пред задължителните речи, социалните разговори и шумотевицата. Засега. Седя си на първия ред в църквата, вдишвам аромата на цветята, изчаквам народът да се изтече.

Отдадох й дължимото. Направих каквото трябва. Или поне си мисля, че го направих. Надявам се да съм го направила.

— Скъпа! — стряска ме гласът на мама. Обръщам се и я виждам как се приближава към мен, а лентата на главата й всеки момент ще падне. Бузите й са поруменели от вълнение. От цялото й същество се излъчва задоволство. — Службата беше прекрасна! Прекрасна!

— Благодаря! — усмихвам се сконфузено.

— Много се гордея с начина, по който прегази чичо си Бил! Твоята благотворителна организация ще постигне много неща, скъпа! А коктейлите! Ах! — Пресушава чашата си. — Великолепна идея, наистина!

Вторачвам се в мама. Заинтригувана съм. Доколкото ми е известно, днес все още не се е притеснявала за нищо. Не се тревожеше, че хората могат да закъснеят или да се напият, или да счупят коктейлните си чаши, или каквото и да било друго.

— Мамо… различна си — изричам внезапно. — Изглеждаш ми не толкова стресирана, колкото беше преди. Какво се е случило?

Питам се дали пък не е ходила на лекар, който й е изписал валиум или прозак, или нещо подобно. Дали състоянието й не е плод на химията.

Настъпва тишина, през която мама оправя лилавите си ръкави. Накрая изрича:

— Всъщност беше странно преживяване. Което обаче не можех да споделя с абсолютно никого, Лара! Но истината е, че преди няколко седмици с мен се случи нещо крайно необичайно!

— Какво? — поглеждам я подозрително.

— Ами, сякаш чувах… — Поколебава се, а после завършва: — … глас в главата си!

— Глас ли? — вцепенявам се аз. — Какъв глас?

— Знаеш, че не съм религиозна жена — казва мама, оглежда се (нали все пак сме в църква), а после се привежда към мен и продължава: — Но истината е, че този глас ме преследва цял ден! Беше точно тук! — Почуква по главата си. — Отказваше да ме остави на мира! Мислех си, че полудявам!

— И какво… какво по-точно ти каза?

— Каза следното: „Всичко ще бъде наред, престани да се притесняваш!“. Само това. Часове наред. Накрая буквално ми писна да го слушам. И затова изрекох: „Добре, господин Вътрешен глас! Разбрах посланието!“. И тогава изведнъж спря, като по магия!

— Брееей! — възкликвам, но в гърлото ми пак се образува познатата буца. — Това е… истинско чудо!

— И знаеш ли, че от тогава насам установявам, че нещата вече не ме тревожат чак толкова! — Тук мама поглежда часовника си и казва: — По-добре да вървя. Татко ти всеки момент ще докара колата. Искаш ли да те откараме?

— Не още. Ще се видим там!

Мама кимва с разбиране, след което се обръща и излиза. И когато чарлстонът преминава в друга мелодия от двайсетте, аз се облягам назад и се вторачвам в красивия гипсов таван. Признанието на мама все още кънти в ушите ми. Буквално виждам Сейди как се носи след нея, как не я оставя на мира, как отказва да се предаде.