Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 271

Изпращам текстово съобщение на Ед, в което му казвам, че много ме боли глава и че имам нужда да остана за малко сама. Когато се прибирам у дома, от Сейди няма ни следа, което изобщо не ме изненадва. Приготвям си някаква вечеря, която не докосвам, а после сядам на леглото с огърлицата на врата си. Навивам мънистата на пръста си и гледам стари филми по канал ТСМ, без дори да си правя труда да опитвам да заспя. Накрая, някъде към пет и половина сутринта, ставам, навличам си нещо отгоре и излизам. Меката сивота на зората вече се багри от ярките розовочервеникави нишки на изгрева. Застивам за момент, вторачена в пъстрия килим на небето над главата си, а после, въпреки ситуацията, усещам някакъв неочакван прилив на жизнерадост. Купувам си едно кафе от близкото кафене, скачам на автобуса и се запътвам към моста „Ватерло“. Автобусът подскача по пустите улици, а аз гледам невиждащо напред. Когато пристигам до моята спирка, вече наближава шест и половина. По улиците и по моста започват да се появяват хора. Но Лондонската портретна галерия все още е затворена. Затворена и празна, жива душа няма вътре. Или поне така би си помислил нормалният човек.

Намирам един зид до стълбището, присядам и започвам да пия кафето си, което вече е поизстинало, но е истинска манна небесна за празния стомах. Готова съм да стоя тук цял ден, но когато близката църковна камбана отброява осем часът, тя се появява на стълбите с онзи познат, типично неин замечтан поглед. Носи поредната възхитителна рокля — в перленосиво, с поличка от тюл, на парчета във формата на цветни листенца. На главата си има сива воалетка, а очите й под воалетката са сведени. Не искам да я стряскам, затова я изчаквам сама да ме забележи. Не че не се изненадва де.

— Лара!

— Здрасти! — вдигам ръка. — Нещо ми подсказа, че ще те намеря тук.

— Къде е огърлицата ми? — изписква уплашено. — Да не си я изгубила?

— Не, не се тревожи. У мен е. Всичко е наред. Ето тук е! Виж!

Наоколо няма жива душа, но аз за всеки случай се оглеждам — първо наляво, после надясно. А после изваждам огърлицата. Под ярката светлина на утрото тя изглежда още по-изумителна от всякога. Пускам я леко надолу и мънистата потракват събирайки се. Сейди се заглежда с копнеж в нея, протяга ръце, като че ли иска да я поеме, но после ги отдръпва.

— Ще ми се да можех да я докосна — промърморва.

— Да, знам. — Неспособна да й помогна по какъвто и да било начин, аз просто й я поднасям, сякаш правя жертвоприношение.

Иска ми се да можех да я увия около врата й. Иска ми се да можех да я събера отново с любимата й огърлица.

— Искам си я обратно — изрича през едва доловим шепот тя. — Искам да ми я върнеш!

— Сега? Днес?

Сейди ме поглежда право в очите и отвръща:

— Веднага!

В гърлото ми се събира топка. Не съм в състояние да изрека нито едно от нещата, които искам да й кажа. Но мисля, че тя и без това ги знае.

— Искам си я обратно — повтаря тя тихо, но безапелационно. — Прекалено дълго време бях разделена с нея.