Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 266

— Точно това е сградата, която търсите! — Посочвам към вратата, на чието стъкло ясно се вижда цифрата 59.

— О, значи е тук! — Лицето му се прояснява и той се приближава към входа. Но за мое изумление не влиза вътре. Само вдига ръка и започва да благославя сградата.

— Господи, призовавам те да благословиш всички, които работят в тази сграда! — изрича с леко треперещ глас. — Благослови всички начинания и компании вътре и най-вече днес „Магическо…“.

А, не!

— Хайде! — Грабвам мама и татко и отсичам: — Да отидем да хапнем пица!

— Лара — изрича едва чуто татко, докато аз буквално го тикам напред по тротоара, — аз ли полудявам или този викарий…

— Мисля, че ще си поръчам „Четирите сезона“! — прекъсвам го с ведър глас. — А вие двамата?

* * *

Мисля, че майка ми и баща ми най-сетне се предадоха и решиха да се пуснат по течението. До момента, в който доволно отпиваме от виното си, вече всички се усмихват и неудобните въпроси са забравени. Всички избрахме пиците си и сега нагъваме топли чеснови хлебчета и аз съм много щастлива.

Дори появата на Тоня не е в състояние да помрачи настроението ми. Идеята да я поканим беше на мама и татко, а истината е, че макар тя много да ме ядосва, все пак ми е сестра. Като че ли вече започвам да оценявам какво значи това.

— О, господи! — Гръмовният й глас кара поне двайсетина глави в пицарията да се обърнат към нас. — Господи боже мой! Можете ли да повярвате на всички тези неща за чичо Бил!

Появявайки се на нашата маса, тя очевидно очаква да се превърне в център на внимание.

— Здрасти, Тоня! — казвам. — Как са момчетата? А Клайв?

— Можете ли да повярвате?! — повтаря тя и ни оглежда недоволно. — Видяхте ли вестниците? Така де, това не може да е вярно! Измислици на таблоидите! Сигурно някой е решил да си отмъсти за нещо.

— Мисля, че е вярно — поправя я с мек тон татко. — Той самият си го признава.

— Ама видяхте ли какво са написали за него?

— Да — кимва мама и протяга ръка към виното си. — Видяхме. Вино, скъпа?

— Ама… — Тоня се отпуска на свободния стол и ни оглежда озадачено.

Очевидно си е мислела, че всички ще бъдем като покрусени заради чичо Бил. А няма да си седим и весело да нагъваме чеснови хлебчета.

— Заповядай! — подава й мама чаша вино. — Ей сега ще ти донесат и менюто!

Виждам как докато Тоня разкопчава якето си и го мята на облегалката на стола, мозъкът й щрака. Виждам я как преосмисля ситуацията. Виждам я как си казва, че щом никой не застава зад чичо Бил, значи и тя трябва да оттегли подкрепата си за него.

— Е, кой откри тази история? — пита накрая и отпива от виното си. — Някой разследващ журналист ли?

— Не, Лара — отговаря с усмивка татко.

— Лара ли? — Тук вече злобата на сестра ми стига своя връх. — Как така Лара?!

— Да, точно аз открих истината за пралеля Сейди и картината — обяснявам. — Аз свързах две и две. Точно аз бях!

— Ама… — Тоня издува невярващо бузи. — Но вестниците никъде не споменават името ти!

— Предпочитам да остана в сянка — отбелязвам загадъчно.

Подобно на супергерой, който изчезва безшумно в мрака и не се нуждае от никаква друга награда, освен да върши добро.