Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 253

— Превъзходна идея, Лара! — възкликва впечатлена Кейт. — Веднага се заемам!

Сейди ми намигва съзаклятнически, а аз й се ухилвам. Оказва се, че работата й се отразява много добре. Никога досега не съм я виждала толкова жизнерадостна и щастлива. Дори й дадох служебна длъжност — „Главен ловец на глави“. Така де! Нали в крайна сметка тя се занимава със същинския лов?

Пак тя ни намери и офис — в една сграда съвсем близо до главната улица на Килбърн. Следващата седмица ще се нанесем. Въобще всичко си идва на мястото.

Всяка вечер, след като Кейт си тръгне, двете със Сейди сядаме на моето легло и си говорим. Говори предимно тя. Аз й признах, че нямам търпение да науча повече неща за нея. Искам да знам всичко, което тя е в състояние да си спомни, независимо дали е дребно, важно, тривиално или каквото и да било — всичко! И така, тя си седи на леглото ми, заиграва се с мънистата си, замисля се и започва да ми разказва. Мислите й са често хаотични и невинаги успявам да я следвам, но постепенно в съзнанието ми започна да се очертава истинската картина на нейния живот. Тя ми разказа за божествената шапка, която е носила в Хонконг при обявяването на войната, за кожения сандък, в който била събрала целия си багаж и който изгубила, за пътешествието с лодка, което предприела до Съединените щати, за вечерта, когато в Чикаго насочили към нея пистолет и я ограбили, обаче тя успяла да запази огърлицата си, за мъжа, с когото една нощ танцувала, а после станал президент на Щатите…

Седя на леглото си и я слушам в захлас. Никога досега не съм чувала подобна житейска история. Та тя е имала възхитителен, многоцветен, колоритен живот! Понякога смешен, друг път разтърсващ, пълен понякога с отчаяние, други път — с възторг. Не мога да си представя някой друг човек да е имал живот като нейния. Само Сейди е способна на това!

Аз също говоря от време на време. Разказах й за детството си с мама и татко, за уроците по езда на Тоня и за моята злополучна мания по синхронното плуване. Споделих с нея за тревожните пристъпи на мама и как на мен ми се иска тя да може да се отпусне и най-сетне да се наслаждава на живота. Разказах й също така и как през целия си живот ние сме били в сянката на чичо Бил.

Иначе никоя от нас не коментира историите на другата. Просто се изслушваме.

А после, по-късно, когато си легна, Сейди отлита в Лондонската портретна галерия и седи пред своята картина цяла нощ, съвсем сама. Не че ми е казвала какво прави нощем. Аз просто си знам — по начина, по който тайничко се измъква, по очите й, които вече не са при мен. И по начина, по който се завръща — замислена и разсеяна, и обикновено говори за детството си и за Стивън, и за Арчбъри. Радвам се, че го прави, че ходи там. Тази картина има такова огромно значение за нея, че тя наистина трябва да прекарва максимално повече време с нея. А и по този начин не е длъжна да я споделя с никого другиго.