Читать «Във вихъра на двайсетте» онлайн - страница 255

— Ясно. Ами… благодаря! — Трясвам слушалката.

Мамка му!

— Всичко наред ли е? — поглежда ме разтревожено Кейт.

— Да. Няма проблеми.

Лепвам си една изкуствена усмивка, за да я успокоя, но когато се запътвам към кухнята, едва си поемам дъх и кръвта ми се качва в главата ми, буквално токсична от безсилие. Знам си, че тази ситуация се отразява ужасно зле на моето здраве. Още една причина да стоваря всичко върху главата на чичо Бил. Включвам електрическия чайник и се облягам на барплота, като започвам дълбоки вдишвания и издишвания.

Чуйте, чуйте… Скоро ще си отмъстя… Чуйте, чуйте… Просто трябва да бъда търпелива…

Проблемът е в това, че вече ми дойде до гуша от търпение. Грабвам една чаена лъжичка и трясвам чекмеджето. Ударът като че ли ме поуспокоява.

— Божичко! — появява се Сейди и кацва на печката. — Какво става?

— Много добре знаеш какво става! — Измъквам бясно пакетчето чай от чашата си и го хвърлям в боклука. — Искам да го приклещя!

— Нямах представа, че толкова си му насъбрала! — възкликва Сейди, ококорила очи.

— Доскоро не беше чак толкова, но вече чашата ми преля! Писна ми! — Изливам малко мляко в чая си и хвърлям кутията обратно в хладилника. — Знам, че ти си всеопрощаваща, обаче аз не мога да бъда като теб! Аз просто искам… да му го върна! Всеки път, когато минавам покрай някое от кафенетата му и видя рафтовете с марката „Две малки монети“, ми идва да се втурна вътре и да се разкрещя: „Спрете! Не са били две малки монети! Било е наследството на моята пралеля!“. — Въздъхвам и отпивам от чая. После вдигам очи към Сейди и питам: — Ти наистина ли нямаш желание да му го върнеш? Само светица би постъпила като теб!

— Е, светица е малко силничко казано… — отбелязва Сейди и грациозно приглажда косата си назад.

— Изобщо не е силно! Ти си невероятна! — промърморвам и хващам чашата чай с двете си ръце. — С това, че просто продължаваш напред. С това, че не се вживяваш в дреболии. С това как винаги гледаш голямата картина!

— Да, това винаги е било моето мото — да продължавам напред — изрича простичко тя.

— За което ти се възхищавам! Ако бях на твое място, при всички положения щях да измисля начин да го… накажа!

— Аз също бих могла да го накажа — свива рамене тя. — Бих могла да отида, например, до Южна Франция и да превърна живота му в истински ад. Но ще стана ли по-добър човек, ако го направя? — Слага ръка на тесните си гърди. — Дали отвътре ще ми стане по-добре?

— Южна Франция ли? — зяпвам я аз. — Какво искаш да кажеш с тази Южна Франция?

Тук погледът й автоматично започва да шари във всички посоки, само не и към мен.

— Ами… просто предполагам. Това е едно от местата, където би могъл да се намира сега. Едно от местата, на което богаташите обичат да ходят.

А защо избягва погледа ми?

— О, господи! — ахвам, когато изведнъж схващам какво има предвид. — Ти знаеш къде е той, нали? Сейди! — срязвам я аз, когато тя започва да избледнява. — Не смей да ми изчезваш, чуваш ли?!

— Добре де. — Тя се уплътнява, но изглежда леко нацупена. — Да, аз наистина знам къде е. Ходих до офиса му. Беше много лесно да се разбере.